себе си.
— Копеле! — изсъска тя.
— И то много радостно — уведоми я той и я изгледа с присмехулно святкащи сини очи. — По всичко личи, че устремът на любовника ви е бил спрян навреме.
— Тогава ме пуснете да си ида. Честта ви е възстановена, направихте си удоволствието, какво повече искате! — изкрещя невъздържано Рианон.
— О, аз искам много, много повече. Искам всичко, всяка дреболия, която сте готова да дадете.
— Нищо няма да ви дам, нищичко!
— О, разбира се, че ще го направите, скъпа — ухили се победоносно викингът. — Сигурен съм, че сте готова за мен.
ДЕВЕТА ГЛАВА
— Никога, кълна се! — отговори с обидено достойнство Рианон. — Всичко, което ще получите от мен, са горещи молитви за скорошната ви смърт.
— Защото ме мразите ли, мадам? — ухили се отново Ерик. — Или защото ви доставям дяволско удоволствие?
Тя изруга нещо под носа си и понечи да му обърне гръб, но той сграбчи раменете й и я закова на място с ледените сини очи.
— Тогава се молете да загина в бой. Това ще бъде най-доброто за вас. Защото ако оцелея, ще се наложи да се молите за собствената си душа. Имам намерение да ви я поискам за награда. Ще искам всичко и ще го получа — даже ако се наложи да извадя на показ варварската си същност. Знайте, че винаги получавам онова, което ми се полага.
Рианон най-после успя да се освободи. Уви се в тънките чаршафи и му обърна гръб.
— Както виждам, вече започнахте да се молите да загина с геройска смърт.
Когато тя не отговори, Ерик меко я побутна по рамото. Рианон потрепери и се обърна към него. Нима наистина искаше да я люби още веднъж? Невъзможно! Но той точно това искаше. И щеше да го направи. Това беше първата им брачна нощ.
При мисълта за нова близост в тялото й отново лумнаха буйни пламъци. Дали наистина го мразеше заради онова, което беше… или още повече го мразеше заради онова, което бе съумял да изтръгне от нея? И за това, че напълно съзнаваше този горчив факт?
Нямаше да му даде нищо повече. Очите й се разтвориха широко, защото вече бе научила един много важен урок — той беше по-силен от нея и умееше да я подчини на волята си само с едно единствено докосване.
Но Ерик не я докосна.
— Заспивайте — проговори спокойно той. Светлината на догарящия огън падаше върху лицето му, върху тайнствената синя мощ на очите му, гордите черти на лицето и грижливо подрязаните брада и мустаци, върху силните рамене. Рианон беше запленена. Този мъж беше по-силен от всички, които беше познавала досега. Побиха я тръпки. Ерик я погледа още миг, после отметна завивките и стана от леглото. Както си беше гол, извади меча си от ножницата. Рианон го наблюдаваше с нарастваща паника. Видя го да вдига острието и да го оглежда едва ли не с обич. После плъзна палец по наточената стомана, обърна се и закрачи към леглото.
В гърдите й се надигна смъртен страх. Той я беше излъгал! Ей сега щеше да я прониже!
Лицето й побеля като платно. От гърлото й се изтръгна писък:
— Не можете да направите това!
Той спря и вдигна въпросително едната си вежда. После избухна в смях.
— Ако продължавате да се държите така, нищо чудно много скоро да си заслужите един добър пердах. Но да ви прережа гърлото… не. Със сигурност няма да го направя.
Той се върна в леглото и сложи меча до главата си.
— В една чужда страна човек никога не е сигурен — промърмори като на себе си той, обърна й гръб и придърпа одеялото над раменете си.
Рианон остана безмълвна. Изпитваше такова силно облекчение, че не беше способна да разсъждава разумно. Искаше да скочи от леглото и да загаси свещите, защото имаше нужда от тъмнина, за да добие отново власт над тялото и мислите си. Но не смееше да се помръдне, само лежеше тихо и се вслушваше в равномерното му дишане.
Не искаше да бъде негова съпруга; с цялото си сърце желаеше смъртта му. Тя обичаше само Роуан.
Не, никога вече не можеше да обича Роуан. Не и след като викингът я беше направил своя. Тя се отвращаваше от него, но той я караше да тръпне, да тръпне и да гори…
Тя преглътна, защото не можеше да понесе гледката на широките, бронзови рамене. Най-после събра смелост, надигна се и изтича до сандъка в края на леглото, където все още горяха двете свещи. Приведе се, духна пламъчетата и спря като закована, устремила поглед в меча.
Можеше да го грабне и да прониже сърцето на натрапника. Така той никога вече нямаше да я наранява и унижава. Никога вече нямаше да бъде негова жена…
Не… Тя се усмихна съжалително, разгневена на самата себе си, защото знаеше, че не може да направи това. Не можеше да вдигне оръжие срещу един спящ човек, все едно колко го мразеше.
— Кучка! — процеди през стиснати зъби викингът и само треперенето на гласа му издаваше обзелия го бесен гняв. Рианон не бе чула движението му, не бе усетила дори дъха му! Но той вече бе скочил от леглото, застана пред нея и я притисна до гърдите си. Беше побеснял от гняв, а тя изплака от страх, защото крехките й кости ей сега щяха да се строшат в силната му прегръдка.
— Наистина искате да ме убиете! Стрелите ви не улучиха целта, затова решихте да ме разпорите, както си спях! Та аз съм ваш съпруг!
— Против волята ми! — изкрещя тя, за да се защити. Не можеше да му признае, че не е била в състояние да извърши това предателско дело. Трепереше с цялото си тяло, но въпреки това успя да го погледне с обидено достойнство.
Ерик я стисна още по-силно и тя усети пулсиращото му голо тяло. Хвърли я отново на леглото, но този път не й обърна гръб. Ръката му се уви около талията й и я придърпа съвсем близо до него. Толкова близо, че гърдите и хълбоците му се опряха в гърба й и той можеше да усеща и най-малкото й движение.
А тя усещаше с всяка фибра на кожата си могъщото мъжко тяло. Топло, силно, живо…
— Спете най-после! — нареди строго Ерик. — Ако още веднъж се раздвижите, ви обещавам още тази нощ да ви науча на послушание с двайсет удара с камшик. А по-късно ще ви покажа, че мога да бъда и истински варварин — жесток и безмилостен.
В очите й се появиха сълзи, но тя не се помръдна. Не смееше дори да диша, толкова мразеше интимния допир на телата им.
Рианон не затвори очи. Прекара следващите часове будна и нащрек. Не се обърна, не се раздвижи, не помръдна дори пръст — не смееше даже да примигне. Когато очите й най-после се затвориха и заспа, изобщо не осъзна, че се е сгушила плътно до топлото му тяло.
Не разбра и че Ерик лежа буден много по-дълго от нея.
Той бе излъгал не само нея, но и себе си.
Тази жена беше прекрасна. Кожата й беше нежна като листенцата на роза. Гърдите й се надигаха и спускаха, твърди и разкошни, увенчани с възбуждащи розови връхчета, които веднага се втвърдяваха под милувката му. Гърбът й беше силен и гъвкав, хълбоците изкусително закръглени, а талията й можеше да се обхване с една ръка. Ерик все още кипеше от гняв. Въпреки яростта, която изпълваше сърцето му, бе проявил деликатност и внимание. Бе разпалил огъня в очите и тялото й и много добре знаеше, че първото любене й е доставило истинско удоволствие. И въпреки това тя се държеше, като че я беше набил. Продължаваше да се бори с него.
И още обичаше другия мъж.
Животът се състои от факти, каза си той, и те често са жестоки. Един ден тя щеше да го приеме. Беше негова жена, докато смъртта ги раздели.
В сърцето му бушуваше и друг гняв. За да я засрами, бе избрал подигравателен тон, но беше казал
