истината. Те бяха врагове, ожесточени врагове, тя щеше да се бори с него и при всеки удобен случай да му показва отвращението си. Това беше факт, който не можеше да се отрече, и в него имаше ирония, защото в мига на екстаза той си бе припомнил и другата страна на любовта, нежностите и веселия смях.
В тази нова страст нямаше нежност. Имаше само толкова силно желание, че трябваше да се пребори с дивия звяр във вътрешността си, с вълка, който виеше от желание за тази жена. Не искаше нежност, искаше да я вземе, а после да я отблъсне и да запази в спомена си истинската любов и образа на Йемения.
Ерик стисна здраво зъби. Тя не искаше да признае ирландската му кръв. Виждаше само дивака. Тогава да върви по дяволите, изруга ядно той. Щеше да загаси огъня в тялото си и да бъде само онова, което тя виждаше в него.
Той затвори очи. Усети меката пълнота на гърдите й и тялото му пламна като в треска. Стисна ръце в юмруци. Беше й заповядал да заспи, но той не можеше.
Устните му започнаха да я милват. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й. Знаеше, че ще носи образа й в сърцето си, че той ще го придружава дори в огъня на битката и ще подслажда самотните му нощи. Притисна устни до кожата й и усети сладката сол на първото им сливане. Рианон се раздвижи насън. Тялото й инстинктивно се нагоди към неговото.
Ерик завладя устните й и намести краката си между бедрата й. Когато проникна устремно в утробата й, тя уплашено отвори очи. Но вече беше късно да протестира. От гърлото й се изтръгна задавен вик, ръцете й заблъскаха гърдите му, но само след миг пръстите й се сключиха около раменете му, ноктите й се забиха в твърдите мускули.
Ерик се отдели от устните й и я погледна. Очите й бяха затворени, дъхът идваше на тласъци между полуотворените устни. Дали пък не искаше да го измами? По-скоро мамеше себе си. Не, тя беше благословена с красота и чувственост и ако съумееше да я държи в подчинение, скоро щеше да се научи да отговаря на желанията на тялото си.
— Ти си моя — пошепна в ухото й той. — Моя жена. Помни това. Никога не ме забравяй.
И започна да се движи в нея.
Този път даде воля на страстта си и я увлече със себе си в големия порой. Яздеше я диво и горещо и когато достигна върха, сякаш със семенната течност в тялото й се изляха и последните остатъци от гнева и напрежението му. Тя му принадлежеше и от днес нататък щеше да го знае.
Усети тръпките на тялото й, усети как се отпусна под него. До края на нощта лежа върху нея, докато накрая тя изплака от болка и ядно се опита да се отърси от тежестта му.
Най-после я освободи и тя му обърна гръб и се сви на кълбо. Мина доста време, преди раменете й да се отпуснат. Все пак успя да заспи отново.
Никога не беше виждал такава красавица. Не можеше да откъсне поглед от голия й гръб и с мъка се сдържаше да не я люби отново. Опита се да си припомни как трескаво бе събличала дрехите си за онзи млад глупак, как едва не беше поругала честта му. Но си припомни само съвършената линия на гърба й и сиянието на белите бедра.
Ерик легна по гръб, затвори очи и се опита да мисли за предстоящия двубой с Роуан. Беше твърдо решен да остави младия мъж жив. Затова щеше да има нужда от цялата си воля. Скоро след двубоя войската щеше да потегли към Рочестър, за да прогони Гунтрум от земите на Алфред. Походът щеше да бъде дълъг и изискваше много усилия и съсредоточаване, затова имаше нужда да даде почивка на духа и ръцете си.
Ала не можа да заспи.
Най-после чу пронизителния вик на петел, на небето се показаха първите червени ивици. Беше време да се срещне с Роуан.
Надигна се, облече се бързо, запаса колана и намести верния Венгеанс в ножницата.
Спря насред стаята и загледа спящата Рианон. Огряна от първите утринни лъчи, тя изглеждаше още по-невинна, още по-красива. Смъртоносно красива, каза си неволно Ерик и усети, че гневът му отново се разгаря. Безумието й можеше да струва живота на един млад мъж. Ерик знаеше много добре, че боят с меч често завършва със смърт.
Роло го чакаше пред прага на сватбените покои. Беше довел огромния бял жребец и носеше ризницата и шлема на приятеля си. Двамата не размениха нито една дума; не направиха дори жест. Ерик облече ризницата, нахлупи шлема си и спусна наличника. После възседна Александър.
— Готов ли е кралят?
— Кралят и младият Роуан ни очакват на полето.
Ерик кимна.
— Какво възнамерявате да правите?
— Ако се наложи, ще го убия.
— Никога ли не помисляте, че жертвата може да сте вие? — ухили се с обич грамадният викинг.
— Не, никога, защото да мислиш за смъртта означава да привлечеш вниманието й. Освен това днес съм твърдо убеден, че предимството е на моя страна, защото момчето няма моя дългогодишен опит в битките.
— Точно там е най-крещящата разлика между саксонците и нас — промърмори под носа си Роло.
— Прав си — съгласи се замислено Ерик. — Но нищо не може да се направи.
Двамата стигнаха полето, където вчера се бяха състояли военните маневри, мястото, където предизвикателството беше произнесено и прието. Кралят препусна насреща им, следван от Роуан. Алфред гледаше мрачно и очевидно беше в лошо настроение. Ерик не можеше да не забележи, че лицето му е бледо и тъжно.
Двубоят трябваше да се състои, нямаше друго решение. Но кралят още отсега тъгуваше за загубата на своя млад воин. Нито за миг не се беше усъмнил, че победата ще бъде за Ерик.
Конниците спряха едни срещу други. Кралят вдигна ръка:
— Само мечове. Двубоят ще се проведе от гърба на коня и ще продължи на земята само когато единият от двамата противници бъде хвърлен от седлото.
Ерик кимна. Роуан, блед, но решителен, също кимна. Ерик спусна наличника на шлема си. Сега зад сребърната маска се виждаха само очите му, както винаги огнени и ледени едновременно. Белият жребец затропа с копита и се вдигна на задните си крака, придружителите се отдръпнаха и двамата противници препуснаха към стартовата линия. Прозвуча боен рог; Ерик и Роуан се приготвиха за бой.
Рогът прозвуча повторно и Ерик заби пети в хълбоците на Александър. Земята се разтрепери, разхвърчаха се големи парчета кал. Викингът се понесе като светкавица към противника си. Роуан също яздеше едър боен кон. Двете животни се втурнаха едно срещу друго, дъхът им излизаше на тласъци и се кълбеше на бели облаци в хладния утринен въздух. Конете приличаха на страшни змейове от отдавна минали времена. Копитата им отекваха гръмовно в твърдата земя.
След миг ездачите се сблъскаха.
Стомана се удари в стомана. Ерик размаха Венгеанс и нададе див боен вик, от който всички присъстващи настръхнаха. Мечовете се удариха със звън. Сблъсъкът беше страшен.
Устните на викинга бяха здраво стиснати. Още с първия удар разбра, че англичанинът е добре обучен, но силите му не достигат. Освен това размахваше меча вяло и бавно. Ерик вдигна отново оръжието си, стовари го върху меча на Роуан и младият мъж се олюля. В следващия миг вече стоеше на земята.
Ерик веднага скочи от седлото и се възползва от моментното си предимство. Роуан се закри с щита си, но политна назад и се подхлъзна в една локва. Все пак успя да се надигне, но тялото му трепереше. Ерик замахна с меча си и оръжието на противника му отлетя надалеч. Само след миг го последва и щитът. Роуан падна на земята, изпъшка и устреми поглед в сините очи на противника си, които пареха безмилостно през процепите на наличника.
Ерик спокойно отпусна Венгеанс и опря острието му в гърлото на младия мъж. За миг остана неподвижен, после повдигна меча и разряза бузата на Роуан. Младежът инстинктивно попипа раненото място и изненадано устреми поглед в противника си.
Ерик се обърна към краля:
— Честта ми е възстановена. Този мъж е смел и ако му е съдено да умре от меч, нека това стане в битката срещу датчаните.
