— Не искам!
Сокола запретна полите й. Това момиче трябваше да разбере някои неща. Тя се съпротивляваше толкова енергично, че се търкулна на пода. Полузамаяна го погледна:
— Умолявам ви…
— Извинете се веднага!
— Е, добре. Съжалявам, че ви ухапах — сведе посрамено глава, тъй като я принудиха да моли пират за извинение. Когато той се изправи и мина покрай нея, тя добави като на себе си: — Но още повече съжалявам, че не мога да ви хвърля жив във врящо масло.
Сокола се върна мигновено, хвана я за брадичката и приближи лицето й към своето. Среброто в очите му сякаш затанцува, а усмивката бе тъй чувствена, че я обля гореща вълна — нищо, че се бе заклела да го мрази вечно.
— Още отсега се радвам на следващата ни среща, милейди. Тогава ние двамата с вас ще поразучим още по-детайлно скритите ви желания, нали? — Обърна се, затвори завесите и прибра книжата от писалищната маса. Преди да напусне каютата, той се извърна отново към нея. — Дръжте се разумно, Скай. Предупреждавам ви.
Никога до този момент не бе чувала някой да блъска вратата с такава сила. Когато той спусна резето отвън, тя скочи и въпреки нареждането му се завтече към прозореца, от който можеше да се види островът. Запита се колебливо защо ли той отдава толкова голямо значение на спуснатите завеси. Е, ако ги дръпне малко, сигурно няма да се случи нищо особено. Тя разтвори двете завеси и се загледа в кея. Рибари сортираха улова си, над тях две леко облечени жени се бяха провесили от един балкон и със смях махаха на някакъв юначага. Пияна двойка се клатушкаше нагоре по улицата, контета, целите в кадифе и брокат, се пъчеха горделиво сред полуоблечени моряци с превръзки на очите. Някои мъже бяха облечени наистина елегантно, но това се дължеше вероятно на богатство, натрупано по незаконен път. Не, не ставаше дума за джентълмени, а за пирати — такива като Сребърния сокол, който бе дошъл тук с кораба си, за да урежда някакви далавери.
От кораба се откъсна голяма лодка. Сокола бе в нея заедно с около дузина мъже. Скай притвори бързо завесите, за да не я забележат. Той щеше да се върне, а тя не бе наясно със себе си докога ще е в състояние да потиска чувствата, които бе събудил в нея.
Прецени, че лодката вече е достигнала до кея и отново хвърли поглед през една цепнатина между завесите. Втора лодка с около четиридесет души се отдалечаваше от кораба в посока към брега. Според Скай на борда оставаха съвсем малко хора, тъй като общият им брой не бе повече от шестдесет. Очевидно в това пиратско гнездо Сребърния сокол не се опасяваше от нападение върху плячката му.
Междувременно той стъпи на брега. Тя видя как някой му връчи сребърен рог с някаква напитка, както и ликуващата тълпа, която го наобиколи. Замисли се. Дали да не се възползва от неговото отсъствие? Може би Робърт Ероусмит бе на борда, за да я пази. Дано да е така… Завтече се решително към заключената врата и забарабани с юмруци по дървената табла.
Гостилницата носеше името „Златният англичанин“, в чест на сър Франсис Дрейк, най-великия корсар, роден до този час. Разположена бе далеч от пазарния площад. От лявата й страна се простираше пясъчният бряг, а от дясната — кеят, на който можеше да се купи почти всичко на този свят. Тук се ремонтираха кораби, точеха се ножове, продаваха се най-различни оръжия. Случваше се понякога на това място да екзекутират и някой убиец. Подобни събития представляваха все пак рядкост, тъй като в средите на негодяите беше в сила някакъв строг кодекс на честта. Имуществото на който и да е пират, независимо от произхода му, се считаше за неприкосновено. И все пак понякога избухваха лични разпри. Сребърния сокол бе наясно, че в резултат на сблъсъка с Едноокия Джек тази вечер ще му се наложи да дава обяснения. Погледнато от друга страна обаче, Джек бе този, който нападна пръв. Нормално е в такъв случай нападнатият да се отбранява.
В „Златния англичанин“ цареше голямо оживление. На подиума свиреха цигулки, ромът се лееше като из ведро. Най-отявлените главорези от бранша се бяха събрали на това място. На една от ъгловите маси сред шумна компания се бе разположил обвеяният с печална слава Едуард Тийч, за когото се твърдеше, че е родом от Бристол. Безскрупулността му бе пословична и все пак се смяташе, че не е толкова жесток, колкото покойния капитан Кид. Около застаряващата Ан Бони се тълпяха множество почитатели. Проститутките се влачеха край масите и прибираха алчно всичко, което пияни и щедри пира ги раздаваха.
Сред своята свита седеше и Уилям Логан, разбойник с почернели предни зъби и стоманена кука вместо дясна ръка. На облегалката на креслото му бе приседнала тъмнокоса проститутка, скучаеща от липса на внимание. Мрачният поглед на Логан следеше Сокола.
— От този могат да се очакват само неприятности — промърмори Робърт Ероусмит в момента, в който пристъпяше в кръчмата след своя капитан.
Сребърния сокол повдигна равнодушно рамене и седна с хората си на една от средните маси. Свъсил чело, той наблюдаваше как някакъв мъж изтича до Логан и размени с него няколко реплики. Този факт смути малко Сокола, макар и да не знаеше защо. Някакво шесто сетиво го предупреждаваше, когато бе налице опасност. Какво ли ставаше там? Отговорът на този въпрос сега-засега можеше да почака.
До него се намести капитан Стоукър, наричан понякога „губернатор“ на острова. Той бе възрастен мъж с посивяла брада и телосложение на воин-саксонец. Обърна се към Сокола със сериозно изражение на лицето:
— На някои добри люде от нашите хич не им се харесва, дето си убил Едноокия Джек. Не бива да се изтребваме един-друг. Свои хора сме.
Сребърния сокол се пресегна и си взе от средата на масата печен агнешки бут.
— На Джек му беше много добре известно, че „Силвър месенджър“ ми принадлежи. Още през март казах, че искам този кораб — в деня, в който научихме, че е потеглил от Англия.
— Джек заговори първи за това…
— Вярно, че спомена кораба, сър, но по онова време беше взел на мушка испанеца да Мадона от Картахена.
— И все пак…
Сокола запокити ножа си и агнешкия бут върху масата и се надигна.
— Ей вие, слушайте всички тук! — извика тон гръмогласно и музиката замлъкна. Настъпи гробна тишина. Всички до един се бяха втренчили в него — едни със страхопочитание, а други, като Логан, с интерес — Едноокия Джек загина и не отричам, че беше прободен от моята сабя. Но не аз бях този, който търсеше битката, а той. Беше решил, кой знае защо, да ми оспорва трофея. Следователно той умря по силата на правилата, които всички ние познаваме и сме длъжни да спазваме. Ако някой мъж сред вас или пък жена… — при тези думи се поклони на Ан Бони — … се съмнява в правотата на думите ми, то готов съм да дискутирам с него. Говорете искрено и открито, защото тези, които говорят зад гърба ми, ще опознаят моя гняв.
Един юмрук се стовари тежко на една от масите. Уилям Логан се надигна от мястото си. Един път вече двамата бяха кръстосали саби на това място. Поводът беше английски кораб, за който Логан претендираше, но който попадна в ръцете на Сребърния сокол. Капитан Стоукър не бе успял да се намеси навреме и в двубоя Логан загуби едната си ръка. А сега явно искаше да си отмъсти, да пролее кръв.
— Доколкото ми е известно, Джек първи е стъпил на борда на „Силвър месенджър“ и го е завладял.
Сокола мързеливо положи крак на една от скамейките и се приведе напред.
— Да, но той знаеше, че корабът е мой.
— Вие сте му го отнели.
— Е, вие се придържате към това мнение, сър, но не и аз. — Съвсем скоро ще изпитате мнението ми на собствения си гръб.
От съседната маса скочи млад английски пират на име Ричард Кренън. Произхождаше от добро семейство. Сокола харесваше този момък, защото и той също се беше специализирал във взимането на заложници и не си цапаше ръцете с кръв.
— Всичко е от ясно по-ясно. Бях тук, на това място, когато Сокола обяви пред всички, че има претенции върху „Силвър месенджър“. С други думи, той не е престъпил нашите закони и справедливо е защитил
