караше да се чувства по-нещастна от всякога. Сред тъмата се открои малката статуя, която украсяваше носа на кораба. До този момент Скай не бе забелязала — горда женска фигура, вероятно древногръцка богиня, с разголени гърди и корона, обрамчваща гъсти, разпилени къдрици.
Лодката спря бавно до кораба и Сокола се покатери първи по плетената стълба. Той направи знак на останалите да го почакат малко.
— Погрижете се за лейди Кинсдейл, мистър Ероусмит — заповяда той и извади нож от кончова на ботуша.
— Слушам, сър.
Секунди по-късно Сокола изчезна зад перилото. Скай седеше мълчалива на пейката, вслушваше се в плискането на вълните и все още усещаше върху си укоризнените погледи на моряците, които бе изложила на опасност.
— Тук всичко е наред? — извика Сокола отгоре. Над главата си държеше фенер, чиято светлина хвърляше призрачни отблясъци върху лицето, а в очите му не можеше да се прочете нищо.
Робърт Ероусмит посочи към плетената стълба.
— Качвайте се, лейди Кинсдейл.
Тя се подчини. На последното стъпало кракът й се подхлъзна и Сокола побърза да я издърпа на борда. Останалите моряци я последваха и капитанът побутна Скай към Робърт.
— Заключете я отново — каза той с тих глас и Ероусмит я заведе в каютата. Бутна я грубичко вътре, хлопна вратата и спусна резето.
Каютата потъна в мрак. Скай затвори очи, свлече се бавно на пода и се помъчи да сподави страха… че стените се движат към нея и всеки момент ще я затиснат. Не биваше да крещи, не биваше да предизвиква гнева на Сокола и неговите хора — те и без друго я обвиняваха за станалото. Дали няма да й сторят нещо? Трябва сега да пази тишина, та дано я забравят поне за малко…
Но страхът излезе по-силен от нея. Нощта бе тъй черна. Скай вече не можеше да диша, да вижда, не бе способна да потисне чувствата, които я обземаха. На челото й изби студена пот, кожата й настръхна. Връхлетяха я студени вълни.
Внезапно закрещя. Сякаш върху й се стовариха всички демони на ада.
Вратата на каютата отхвръкна, появи се слаба светлина, открояваща силуета на мъж. Той я вдигна на ръце, завтече се към лампата и я запали с бързи, нервни движения. Двамата седнаха на леглото. Тя изобщо не разбираше думите му, но утехата и покоят, който се излъчваха от тях, намериха път към душата й. Треперенето постепенно затихна и тя се облегна с тихо хълцане на неговото тяло.
Ръката му галеше нежно нейните коси.
— Всичко е наред — промълви той. — Тук съм не се бойте.
Може би това бе мигът, в който всичко за Скай с промени. Каквото и да се случеше в бъдеще, колкото страх, гняв или омраза да изпълваше душата й — този миг тя никога нямаше да забрави.
— Кое е това нещо, което ви плаши повече от смърт та? — попита Сребърния сокол.
— Тъмнината.
— Защо?
Тя не беше в състояние да отговори, а и той не настоя.
— Сега вече всичко е наред — положи я внимателно на леглото и се отдалечи. Отнякъде долетя звън на стъкло. Малко след това той подигна главата й и поднесе към устните й пълна чашка коняк. Тя отпи малко. Алкохолът опари гърлото й и започна да се стопля. Не мина много време и Скай с тиха въздишка положи глава на възглавницата.
Сокола се загледа замислен в красивото лице с притворените клепачи и бледни, пепелявосиви страни. Дори устните й бяха изгубили цвят. Той премина леко с пръст по тях и очите й се отвориха.
— Много съжалявам за вашия французин. Беше мил човек.
— Да, добър човек беше. И на мен ми е мъчно за него.
— Беше все пак пират. Поне няма да увисне на бесилото.
— А мен ще обесят, така ли?
— Да, вие ще идете на бесилото — прошепна Скай без всякаква враждебност в гласа, но напълно убедена в правотата си.
Сокола поклати чашата с коняка, наблюдавайки кръженето на кехлибарената течност. Усмихна се. Всъщност в този момент трябваше да бъде на борда. Нерядко се случваше небрежен капитан да погуби кораба и живота си сред смъртоносните коралови рифове.
Дали всички трудности бяха останали зад гърба му? Щеше да почака до заранта и чак тогава щеше да се разбере дали Стоукър е спазил уговорката. Възнамеряваше, каквото и да става, да се възползва от следобедния отлив и да отплава към Боун Кей. Само че сега-засега Скай не биваше да остава сама. Докосна отново косата й, все още разбъркана и влажна, но красива като слънчевия залез.
Ласката му не я събуди и след малко той стана, отиде до масата, наля си коняк и го изпи на един дъх. Погледна замислен Скай, с неохота се върна на палубата, за да поеме в свои ръце командването на кораба.
Денят отдавна бе настъпил, когато Скай се събуди. Слънчева светлина заливаше каютата. Тя се изправи вдървена. По цялото си тяло усещаше засъхналата сол. Корабът се плъзгаше леко по водата.
Завтече се към прозореца и съзря в далечината Ню Провидънс. В този миг вратата се отвори и тя се обърна към Сребърния сокол. За малко да му се усмихне, но изражението на лицето му я спря. Нежната загриженост от отминалата нощ бе отлетяла. Целият излъчваше гняв и безпощадност. Без да продума, той седна зад писалищната маса, потърка наболата си брада и я загледа втренчено.
— Напуснахме острова — забеляза тя.
— Така е, милейди. По ваша вина позициите ми там станаха неудържими.
На дневна светлина борческият й дух се възвърна и тя стисна юмруци. Може би този човек се мъчеше да й внуши угризения на съвестта?
— А по ваша вина, сър, моята пък позиция стана неудържима.
— Дотолкова неудържима, че вие несъмнено бихте предпочели да се озовете под закрилата на Логан, нали?
— Дали е Логан, Едноокия Джек, Сребърния сокол или Чернобрадия — всички пирати са един дол дренки.
Той се изправи и се опря в ръба на масата.
— Независимо от вашите номера, Скай, тази сутрин успях да приключа с деловите работи. Запасите пристигнаха на борда, придружени при това от най-различни оферти. На острова се подвизава един луд, който, представяте ли си, все още е готов да ми брои за вас цели хиляда дублона. Дали не сгреших, като отказах тази сделка?
— Грешка. Не е трябвало да отказвате — процеди тя през зъби.
— Вие как мислите, струвате ли наистина толкова пари?
— Съдейки по думите ви, очевидно не, сър!
— И все пак спасих живота ви, нали.
— А аз пък вашия.
Той се разсмя весело, приближи се и я прегърна.
— Наистина ли? — Скай напразно се мъчеше да се освободи.
— Дадох ви сабята си…
— О не, какво нахалство! Трябваше да я изтръгна със сила от ръката ви. И какво се получава — заради вас излагам гръкляна си на един опасен убиец, развалям си отношенията с целокупното братство, а вие… Вие се одързостявате да твърдите, че сте ми спасили живота, моя живот — усмивката му угасна така внезапно, както се беше появила. — Току-що изпроводихме Жак и Хорнби в техния студен морски гроб.
Тя преглътна мъчително при тези думи, но продължи да подпира гърдите му с ръцете си.
— Аз съм ваша пленничка, сър! Следователно е напълно в реда на пешата да се възползвам от всяка удобна възможност за бягство.
