фигурка от порцелан или ще я грабне в прегръдките си?
След като той излезе, тя се свлече трепереща на леглото. Докога щеше да я държи тук? Не бе захвърлена в подземие, не я измъчваха, но бе още по-лошо…
Някакъв импулс я накара да скочи и да изтича до свързващата врата. Очевидно можеше да се заключва и от двете страни и тя не можеше да проникне в стаята на владетеля на дома. Скай натисна предпазливо дръжката на другата врата, тази, която водеше към коридора. За голяма нейна изненада, тя се отвори.
Сокола не се появи за вечеря. Донесоха сандъците й, нито едно от нещата и не беше повредено. Накитите си бяха на мястото и не липсваше нито една от скъпите й рокли — кадифени, брокатени, копринени и ленени с втъкана златна нишка. Под погледа на мистър Соумз, Талингзуърт и още един мъж внесоха багажа в стаята.
По-късно намина и Робърт Ероусмит, който й съобщи, че Сокола много съжалява, но не е в състояние тази вечер да й прави компания. Мистър Соумз ще й сервира вечерята в нейната стая.
Тя поблагодари на Робърт със сведен поглед. Не беше за вярване, но като че и тя съжаляваше, че Сокола няма да е при нея.
Преди да си легне, Ероусмит запали всички лампи — явно бе получил съвсем точни указания. Тази нощ тя спа непробудно.
На следващата заран я разбуди гръмогласен смях. Отвори предпазливо очи и внезапно задиша учестено. Пред нея стояха Тара и Беси, хубавките ирландки. И двете бяха в най-добро разположение на духа.
— Беси! Тара! — извика Скай и седна в леглото.
Тара постави поднос на коленете й, а в очите и проблеснаха сълзи.
— О, Лейди Кинсдейл, толкова сме ви благодарни! Вие ни спасихте!
Скай запримига смутена.
— Кой, аз?
Пиратите ни заведоха в каютата на втория помощник и се държаха изключително мило с нас.
— Така ли? — Скай присви очи. — Не ви ли закачиха?
Тара поклати глава.
— Ни най-малко. Разбира се, когато в пристанището на онзи, другия остров, настана бъркотията, се уплашихме здравата. Аз например си помислих, че ще разбият вратата. Но за щастие ни се размина и след това ни доведоха тук.
— Направо в рая! — извика екзалтирано Беси.
Скай отхапа парче от хлебчето си и я загледа недоверчиво.
— Откъде знаеш, че това тук е рай?
— Успяхме вече да разгледаме много неща, милейди — заразказва Тара. — До кея има много хубави къщи и магазини. Всеки моряк, които иска да си построи къща, може да го направи. Малко по-навътре в сушата има и лагуна с прясна вода. Видяхме и красиви пясъчни ивици със скали и плитчини, а водата там е чудно синя. Никога не сте виждали такава красота, милейди.
— Наистина ли е толкова хубаво? — промълви Скай.
Страните на Тара поруменяха.
— Малко след като пристигнахме, един джентълмен на име мистър Раундтрий ни разходи с кола, теглена от понита, и ни показа всичко това.
— Джентълмен ли, Тара? А аз си мислех, че е пират.
Раменете на момичето трепнаха и тя сведе засрамено глава. Когато я изправи, по устните й заигра смутена усмивка.
— Тук си имат дори параклис и англикански свещеник.
— Пиратски свещеник? Какво ли няма да срещнеш на това място!
След закуска Скай стана от леглото, отиде до умивалника и се изми. Реши да провери лично докъде се простира свободата й.
— Беси, извади ми, моля те, ездитния костюм. Ще ми се да… поразгледам този рай.
Беси и Тара се заеха усърдно за работа. Скай се радваше много, че момичетата са отново при нея. Те бърбореха без прекъсване и макар разговорите им да се въртяха главно около мистър Раундтрий и приятеля му Саймън Грийн, успяха да подобрят настроението на своята господарка. Скай не се изненада особено, когато ги видя живи и здрави. Тя вече знаеше, че Сребърния сокол не е кръвопиец. Стъписваше я по-скоро веселото настроение на двете ирландки. Не беше забравила сцената, в която той ги предостави на екипажа си. Наистина ли никой не бе ги закачил?
Напусна стаята в красив костюм за езда от кафяво кадифе, в широка пола и втален жакет в мъжки стил. Докато слизаше по стълбите, тя дочу гласове откъм залата. Очевидно в трапезарията се бяха събрали много мъже. Тръгна бързо натам, като смяташе да хвърли един поглед през процепа на вратата.
Но в този момент отвътре излезе мистър Соумз и затвори вратата след себе си.
— Добро утро, лейди Кинсдейл.
— Добро утро, мистър Соумз.
— Хареса ли ви закуската, милейди?
— О, да, благодаря — отвърна тя с усмивка. Начинът, по който този човек охраняваше вратата, показваше съвсем ясно, че това не бе английски благороднически дом. — Искам да пояздя малко. Как може да стане това?
— На вашите услуги, милейди. Бихте ли ме последвали. Ще ви заведа при сеньор Ривас, нашия главен коняр, и той ще направи каквото е необходимо.
Двамата минаха през задната врата и малко по-късно стигнаха до конюшнята. Преградките за конете, поне двадесет на брой, бяха огледално чисти. Посрещна ги висок, строен и чернокос мъж. Икономът му обясни какво е желанието на милейди и се отдалечи. Тя очакваше всеки миг отнякъде да изникне пират, който да й съобщи, че й се забранява да язди. Не се случи обаче нищо подобно. Сеньор Ривас оседла една сива петниста кобила и я изведе от двора. Той помогна на Скай да я възседне п и пожела приятен ден със своя испански акцент.
Тя пое надолу към кея. По пътя й босоноги деца я поздравяваха с поклони и реверанси. В пристанището се поклащаха малки кораби, рибари извличаха препълнени мрежи на брега. Моряци от екипажа на пиратския кораб кърпеха платна и лъскаха дъските на палубата. Скай ги наблюдава известно време, след което пое в галоп покрай къщите и излезе на равното извън селището. Скоро пътят се заизкачва нагоре, обграден от двете страни с гъсти пинии.
Долови шум на течаща вода и изведнъж пред взора й се откри чудна гледка — езерце в наситен син цвят, а от високата скала надолу струеше водопад, искрящ във всички оттенъци на среброто.
Скай скочи от седлото и се отправи към обсипания с пъстри цветя бряг. В другия край на езерото водата се оттичаше в тясно поточе, което се губеше сред дърветата. Този остров бе наистина рай.
Внезапно на отсрещния бряг тя съзря Сокола. Стъписана, затаи дъх. Седеше неподвижно на белоснежния си жребец и в първия миг изобщо не можа да го забележи сред това царство на багрите. Той вдигна ръка за поздрав и подкара коня направо през водата. Не след дълго конят и ездачът бяха на отсамния бряг.
Сокола носеше широко разтворена бяла риза, черен панталон и ботуши. Шапката с перото засенчваше очите и тайните, които гръдта му сигурно таеше. Изглеждаше изключително дързък и наперен — истински авантюрист.
Слезе от коня на няколко крачки от Скай и я загледа продължително, и мълчаливо. До слуха й достигна тихата музика на водата, която падаше от скалата и трептеше на слънчевата светлина. Лек бриз зашепна сред цветя и листа.
Погледът на Сокола прикова очите на Скай за цяла вечност. Обзе я чувството, че този мъж иска да заграби душата й.
Най-сетне гласът му прекъсна магията.
— Добро утро, милейди. Харесва ли ви островът?
