— Много е красив, но въпреки всичко си остава затвор за мен.
— Разбирам. За съжаление досега нямах време да ви разведа из Боун Кей. Единствено по рода си място.
— Защо мислите така?
— Защото ми принадлежи. — Той я хвана за ръка и я поведе към езерото. — Тази вода е прясна и чиста. Виждате ли великолепните цветя? Виреят чудесно тук, независимо че само на миля оттук може да вилнее и най-страшната морска буря. Рифовете ни охраняват, защото само много опитен кормчия е в състояние да приближи тези брегове.
Ръката му допря нейната и това докосване й напомни, че са съвсем сами. Съпровождаха ги единствено плисъкът на водата, шепнещият ветрец и двата коня. Мъжът ухаеше на сапун и кожа и тя долови стаения могъщ пулс на тялото му, кой го сякаш погалваше нещо в нейното сърце, което нямаше нищо общо с привичния й живот. На такова място не бе трудно да прекрачи онази граница, по която винаги се е ориентирала. Да забрави невинността си…
Тя рязко отдръпна ръката си от неговата.
— Защо сте винаги близо до мен? Исках да пояздя сама, но вие пак сте тук. Оставете ме па мира, моля ви. Не искам да сте постоянно мил и любезен с мен! И двамата знаем, че сте само един пират и аз ви презирам!
Извърна се толкова рязко, че дори и кобилата се изплаши. Накани се да я възседне, но животното се изправи на задните си крака. Застинала на едно място, тя се вторачи, сякаш очарована, в копитата, които затанцуваха във въздуха досами лицето й.
— Скай! Проклятие… — Сокола се хвърли към нея, дръпна я рязко встрани и двете тела полетяха към мекия пясък. Копитата се забиха на сантиметри от тях в земята. Скай понечи да се изправи, но Сокола който лежеше върху нея, не я пускаше. Някакъв мускул затрепка по брадичката му. — Боже, каква луда глава сте вие, милейди. Постоянно се излагате на риск, само и само да избягате от мен. Казахте да не бъда вежлив с вас, понеже съм бил пират. Е, добре, дошло е време да бъда пират, с всички произтичащи от това последствия.
— Негодник! Пуснете ме веднага! Би трябвало…
— Правилно, би трябвало да ви подаря на Едноокия Джек или на Логан, или пък на Чернобрадия. Би трябвало също така да оставя този кон да унищожи за миг красотата ви, та никога вече да не влудявате мъжете.
Дъхът й направо секна. Никога досега не бе го виждала толкова вбесен. Така и не можа да отвърне на думите му, тъй като страстна целувка запечата устните й. Неговият език принуди устата й да се разтвори. Топлина пропълзя по цялото й тяло.
Би трябвало да се съпротивлява, но не бе в състояние да го стори. Пръстите на Сокола се сплитаха с нейните, тежестта му я приковаваше към земята, която сякаш се тресеше под нея. Плисъкът на водата от нежна мелодия се бе превърнал в неистово бушуване, примесено с пламтящите потоци на нейната кръв. Изобщо не се противеше. Усещаше устните на Сокола, твърдите мускули, слънцето и вкуса на целувките му, урагана, бушуващ в жилите й.
И този ураган проникна в сърцевината на нейната душа.
Ръката му се плъзна йод полите й, загали голите бедра, устните му преминаха от лицето до гърдите й, оставяйки пареща следа след себе си. Тя отправи поглед към синьото небе и реещите се облачета по него, към слънцето, останало без жар. Защото в дълбините на нейната душа бушуваха много по-буйни пламъци.
Той разтвори жакета й и заразвързва вървите на корсажа, докато се показаха разголените гърди. Устните му се заровиха в меката плът, а ръката, обхванала едно от заоблените хълм чета, го приближи до гладния език. Устните се впиха в зърното и през цялото й тяло премина огнена вълна, предизвикана сякаш от оръдеен снаряд.
— Не! — изкрещя тя, но парещата му целувка я накара отново да онемее. Започна отново да се бори със Сокола, по не след дълго ръцете и краката й се отпуснаха в сладостна отмала. Земята все още се тресеше. Земята ли? Не е ли самата тя обхваната от вибрации, пулсиращи тласъци, от копнежа да разбере, да узнае още, и още…
Вече не бе пленничка, ръцете й съвсем свободно се движеха по раменете на Сокола. В този миг тя виждаше в него не пирата, а единствено мъжа, който я закриля от всички врагове. Мускулите му се опънаха под пръстите й. В този чужд рай с шептящата вода тропически бриз, той въплъщаваше всичко, за което душата й бе мечтала в най-потайните си кътчета. Силата на страстта му я отвлече в някакъв непознат свят, в който не съществуваше нищо по-важно от близостта му, от всепоглъщащата му жар.
Внезапно той се откъсна от нея и скочи на крака.
— По дяволите — извика, сграбчи я за ръцете и я изправи. — Какво направихте с мен!
Тя се освободи бързо от хватката му, ужасена от самата себе си. Той, а не тя, бе сложил край на тази срамна сцена.
— О, да можех да избягам накрай света! — избърса устните с опакото на ръката си, но така и не успя да изличи вкуса на неговите целувки. С треперещи ръце завърза корсажа и закопча жакета.
— Кълна се, че съвсем скоро ще изчезнете оттук! — сряза я той.
Тя се извърна и се затича към кобилата, която затанцува нервно на място.
— Постоянно ми бягате! Глупаче такова! — извика той и я последва. — Без мен изобщо не сте в състояние да се оправяте. Каквото и да сторите, постоянно изпадате в някакви затруднения. — Той хвана юздите на коня, успокои животното и сложи Скай на седлото.
Тя го загледа ядосано отгоре.
— Струва ми се, че по-скоро вие, капитане, бягате от мен.
Той присви очи.
— Никога вече няма да повторя това, лейди Кинсдейл. Един-единствен път се отдръпнах от огъня, който разпалихте. Предупреждавам ви, престанете да ме съблазнявате, защото следващия път пиратът в мен ще измести джентълмена.
Гореща тръпка пропълзя по гърба й. Дръпна рязко юздите от ръката на Сокола и пришпори коня. Зад нея отекна горчивият му смях.
Все още ядосана, Скай предаде кобилата обратно на сеньор Ривас и се завтече към залата, като не отвърна дори и на поздрава на мистър Соумз. Изтича горе в стаята си, блъсна с все сила вратата и спусна резето. След това заключи и вратата, която свързваше стаята й със спалнята на Сребърния сокол и закрачи възбудено напред-назад.
Погледът й се спря за момент из свързващата врата. Можеше ли изобщо този ключ да й послужи в битката с човек, преживял вече толкова много морски боеве и превзел дори собствения й кораб? Никой обаче не можеше да вземе ключа за душата й, ако самата тя не го подареше. Сокола сякаш знаеше тона.
На долния етаж някой хлопна вратата и тя трепна. Сокола се беше прибрал, очевидно и той в лошо настроение като Скай. Виковете му огласиха цялата сграда. Отделните думи й убягваха, но дълбокият му глас звучеше заповеднически. Краката му затрополиха нагоре по стълбището. Изчака го да пристъпи в стаята си неподвижна, с ръка на гърлото. Ей сега ще дойде при нея, ще разбие вратата, ще я сграбчи яростно и…
Минутите течаха. Вратата на Сокола отново се тресна, явно пак тръгваше нанякъде. Скай въздъхна облекчено, седна бавно на леглото и се загледа в балдахина. Сигурно отново е тръгнал по своите си делови работи.
Той бе този, който избяга от страстната прегръдка, а не тя. Гореща вълна на срам накара лицето и да поруменее. А сега щеше да се освободи от нея по най-бързия начин. То се знае, че така не може да продължава повече. Той сигурно притежаваше някакво чувство за чест. Та нали все пак тя е годеница на братовчед му.
Скочи нетърпеливо на крака, избута резето на вратата към коридора и я отвори. Икономът беше я
