Любовницата на корсаря

осмелил се да се приближи. Самата форма на пристанището, едно естествено езеро го предпазваше, а каналът се охраняваше от оръдията по кулите. Може би цяла армия не би успяла се превземе това разбойническо гнездо. Пленниците на Сокола вероятно не можеха да се обърнат към никого за помощ, защото Боун Кей бе негова собственост, а хората, обитаващи това място, със сигурност бяха негови верни привърженици.

Сега аз стоя тук затворена, помисли си Скай. Аз съм трофей, който той е придобил с бой и е довел тук, за да го задържи при себе си. Независимо дали струва хиляда дублона или пък много по-малко… Внезапно през тялото й премина тръпка — не защото бе студено или пък се боеше от Сокола. Страшното бе да остане на този остров… заедно с него. Не можеше да си обясни напълно това чувство.

Пое по тухлен път към входа на величественото здание и си заповтаря, че няма нищо страшно. Просто ще стои тук, докато дойде да я отведе или баща й, или годеникът и. Този замък бе достатъчно голям и Сокола сигурно щеше да й предостави известна лична свобода.

Тя вдигна ръка да почука, но вратата се отвори сама и пред пея застана Сокола.

— Заведох Семюъл в обора. Твърде дълго се колебахте дали да пристъпите моята крепост, милейди.

— Семюъл? Сребърен вятър или Пратеникът на Сокола не са ли подходящи имена за вашия кон?

— Предпочита да го наричам Сем — след тези думи я хвана за ръка и я поведе към залата, като я гледаше с топлия си сив поглед. — Съжалявам, че съм разочаровал очакванията ви. Когато Сем се роди, бях съвсем малко момче. Дадох му първото име, което ми дойде наум. Сега е на двадесет и три години и не ми се ще да му развалям спокойствието, като го преименувам.

— На двадесет и три години? — Едрият, строен жребец изглеждаше значително по-млад. — Много е запазен.

Сокола се усмихна и за своя голяма изненада тя усети как сърцето й се разтуптя, когато я притегли към себе си.

— Грижа се отлично за всички създания в моя дом, милейди. Вече се опитах да сторя някои добрини за вас, но вие продължавате да се противите на всичките ми усилия.

— Може би, защото не съм ваша собственост, сър. Както знаете, не се числя нито към домашните ви животни, нито пък към вашата свита.

— Точно в това е чарът ви.

— Не казахте ли по едно време, че не струвам много… — Близостта му я объркваше, тя се отскубна бързо и внимателно й се насочи към разкошната зала. Ловджийски пушки, мушкети и различни прободни оръжия висяха по облицованите с дърво стени. — Изключително! — промълви Скай.

— Всички на острова знаят къде да дойдат в случай на нападение.

— Всички ли са готови да дадат живота си за вас?

Той само повдигна рамене.

— Хората живеят тук по свое желание. Не принуждавам никого да идва на Боун Кей.

— Е, мен например ме принудихте.

— Вие сте само гост. Елате, ще ви покажа и останалата част на двореца.

Той отново посегна към ръката на Скай. Вдясно се издигаше библиотека с легло за гости, а вляво бе разположен килер за провизии, снабден и с жив иконом. Едрият белокос и достопочтен мъж стоеше мълчалив пред тях.

— Мистър Соумз — представи го Сокола и мъжът се поклони тържествено на Скай. — Ако имате нужда от нещо, милейди, обръщайте се към него.

За мен е удоволствие да ви служа, милейди — потвърди Соумз с повторен поклон.

— Този човек би бил украшение и за най-изискания английски благороднически дом, помисли си Скай и се запита по какъв ли начин такъв човек е попаднал в това пиратско гнездо.

— Чудесна къщичка, нали? — каза Сокола, когато се отдалечиха от килера. — Строежът не представляваше проблем, Може би знаете, че тухлите са чудесен баласт за кораби. Така че в продължение на няколко години ми се удаде да събера необходимото количество строителен материал. — Премина с нея през залата и отвори врата, зад която бе разположена маса от махагон. Украсяваха я четири крака с формата на животински лапи. — Официалната трапезария.

— За тържествени случаи и държавнически посещения ли? — добави тя с насмешка.

— За преговори. Може би на това място ще се реши цената ви, милейди.

— С какви хора преговаряте обикновено?

— Никой от поканените не се страхува да дойде в този дом. Това е известно и на годеника ви. Няма на света по сигурно пристанище от това — Сокола затвори вратата и посочи с ръка към дъното на залата. — Там е балната зала. От време на време организираме и празненства. — Той не й позволи да се възхищава по-дълго на гигантското помещение и я дръпна към стълбището, покрито с червено кадифе.

Пред тях някакъв слуга полираше перилата. Той се поклони на Скай, отдаде чест на Сокола и каза почтително:

— Радвам се, че отново сте у дома, сър.

— Мистър Талингзуърт — лейди Кинсдейл. Той също ще бъде очарован от възможността да се грижи за вашия комфорт тук, госпожице.

— Да, така е, милейди — потвърди Талингзуърт думите на господаря си.

Тя кимна скептично с глава и последва Сокола нагоре по стълбите. Па първия етаж той блъсна една от вратите вдясно. Тя веднага разбра, че се намират в неговата стая. Главно място в нея заемаше масивно легло от тъмен орех. Високите прозорци бяха отворени и през тях в стаята проникваше лек морски ветрец. Денят бе горещ, но тук цареше приятна хладина. До втората редица прозорци имаше писалищна маса, а пред една камина от мрамор — канапе, заобиколено от кресла. Красива маса от черешово дърво придаваше на помещението интимност, която липсваше в официалната трапезария.

— Това личните ви селения ли са? — попита тя, докато разглеждаше всичко наоколо. Той я наблюдаваше внимателно.

— Хм… — Пое отново ръката й и я поведе към другия край на стаята. Пристъпиха прага на втората стая, почти толкова голяма, колкото първата. Обзаведена бе като будоар във Версай. Вероятно елегантните бели мебели наистина идваха от Франция, в белите завеси бе втъкана златна нишка, а над камината висеше огледало в позлатена рамка. До прозорците имаше кресло с широка извита облегалка и игрална масичка. Сребърни гребени и четки лежаха подредени на тоалетката.

— Значи ще спя в стаята непосредствено до вашата? — Ситуацията всъщност не я притесняваше. Така или иначе в продължение на почти цяла седмица на кораба тя прекарваше нощите в обятията на този мъж, и то без да й се случи каквото и да било. Може би дори той ще й липсва… — Не, никога — продължи да си втълпява тя.

— Вратата между стаите може да се заключва — поясни той усмихнат.

Скай отвърна хладнокръвно на погледа му.

— Ще мога ли изобщо да бъда сама, капитане?

Той приближи ръката й до устните си.

— Не само в ключалките има ключове, милейди, те са скрити също и в човешките души. А сега моля да ме извините… Трябва да се погрижа за някои неща. На вечеря ще се храним заедно. Междувременно ще донесат и багажа ви. — Тя се усмихна, а той повдигна вежди. — Какво толкова забавно намирате в думите ми, лейди Кинсдейл?

— Вие самият сте ми смешен, сър.

— О… — Сокола сякаш се вдърви за момент. — В какъв смисъл?

— Имам предвид цялостното ви поведение, сър. Нерядко се е случвало да ме блъскате насам-натам като никакъв предмет, а сега тази церемониална учтивост…

— Е, човек никога не знае откъде ще го изненадат — отвърна той, без да се замисля, и в себе си тя се съгласи с него. Този човек постоянно я изненадваше с нещо. Разгневяваше я, вдъхваше й страх или пък я утешаваше с нежен глас и я милваше… В последната седмица той се превърна в много важна част от нейния живот, а спомените от миналото избледняваха в съзнанието и. Не, наистина не можеше да се оплаче от изненади. Какво ли ще донесе вечерта? Смях? Гняв? Как ли щеше да се отнася Сокола с нея — като с