Ноа поклати глава:
— Още не. — Погледна към Джордан и се поколеба. — Всъщност не знам. Може би идеята да я отведете оттук не е съвсем лоша…
Джордан разбра какво става и побърза да го пресече в зародиш.
— Ще остана тук с теб, Ноа. Освен това обещах на началник Дейвис, че ще бъда тук още един ден. Нищо чудно да реши да ме арестува.
— Няма да го направи, а като се замисля…
— Не подлежи на обсъждане — отсече младата жена. — Няма да замина. — И за да бъде по- убедителна, прикова поглед в него.
— Прилича на брат си — отбеляза с усмивка Чадик.
— Но е доста по-хубава — възрази Ноа. След като благодари на двамата мъже за помощта и обеща да държат връзка, той отвори вратата на колата, за да влезе Джордан, после се плъзна на седалката на шофьора. — Да потегляме.
— С удоволствие — кимна тя. — Ако разполагаме с време, бих искала да отидем до Бърбън и да си купя нов мобилен телефон.
— Не може ли още няколко дни да минеш без мобилен телефон?
— Нищо не разбираш. Това е личният ми дигитален помощник, моята камера, моят бележник, моята система за проследяване и най-важното — личният ми компютър. Мога да имам достъп до интернет и да получавам и изпращам имейли. Освен това мога да пращам снимки, текст или видеоклипове.
— Знаеш ли какво още можеш да правиш? Да провеждаш телефонни разговори.
Тя се засмя.
— И това също. А след като си купя телефон, бих искала да се отбием в полицейския участък и да поговорим с детективите, за да се опитаме да разберем какво е станало с лаптопа ми.
— Ник вече е говорил с тях. Казали са, че не са го виждали.
— Това не е възможно. Той беше в наетата кола, на седалката до мен. Маги Хейдън трябва да го е видяла, докато е ровила из чантата ми за информация. Обзалагам се, че тя го е взела. След като ме заключи в килията, тя се върна на паркинга пред магазина. Може би тогава е станало.
— Ще продължим да го търсим, но сега трябва да се срещнем с Джо Дейвис в къщата на Макена, забрави ли?
— След като той говори с шериф Ранди — напомни му тя. — Изненадана съм, че не си настоял да присъстваш на разговора им.
— Повече ме интересува брат му. — Той й подаде един лист. На него имаше два адреса с упътвания как да стигне до тях от мотела.
— Какво е това?
— Помислих си, че може би не е зле да отскочим до дома на Джей Ди. Да видим дали си е вкъщи.
— И ако е?
Ноа запали двигателя и потегли.
— Иска ми се да се отбием и да му кажем „здрасти“.
— Здрасти?
— Само се опитвам да се приобщя, сладурче.
— А какъв е другият адрес?
— На Маги Хейдън, твоята стара приятелка.
— Защо искаш да ходим при нея?
— Разполагам с номера на колата на Джей Ди. Кара червен пикап. Той може да е при нея. Ти ми каза, че си има вземане-даване с братята Дики.
Джордан включи климатика.
— И ако Джей Ди е там?
— Ще видим.
— Възразяваш ли? — попита тя и взе кафявия плик, който Чадик бе дал на Ноа. — Бих искала да хвърля един поглед на банковите му извлечения.
— Давай. Събери всички вноски — предложи агентът.
— Ако е внасял по пет хиляди долара на всеки две седмици в продължение на шест месеца, това прави шестдесет хиляди долара.
След като тя събра всички вноски, крайната сума се оказа деветдесет хиляди долара.
— През последните два месеца от живота му сумите и честотата им са се увеличили. Откъде са идвали парите?
— Ето това е въпрос за деветдесет хиляди.
— В какво мислиш, че е бил замесен? Смяташ ли, че може да са наркотици? Или хазарт? Не приличаше на човек с подобни пороци.
— Какво означава хазартен тип? Приличаше ли ти на човек, който ще излъже, че е получил наследство?
— Разбрах те.
— Прочети ми указанията как да стигнем до къщата на Дики.
Джордан го направи, зърна улица с името Хамптън Стрийт и рече:
— На ъгъла завий надясно.
След това продължи да размишлява на глас:
— Професорът ми каза, че е променил плановете си и смята да замине за Шотландия по-рано, отколкото първоначално е възнамерявал.
— Нещо друго?
— По време на вечерята стана доста неспокоен, след като забеляза колко се напълни ресторантът. Реших, че сигурно страда от клаустрофобия.
Ноа намали скоростта.
— Там на ъгъла е къщата на Дики.
Къщата не беше по-голяма или по-малка от останалите на улицата, но определено бе най-хубавата. Личеше, че наскоро е била боядисана в тъмносиво, а цветът на черните дървени капаци на прозорците също бе освежен. Покривът беше нов, а дворът — изненадващо добре поддържан. Покрай предните храсти се виждаше леха с разцъфнали невени.
— Не е възможно да е неговата къща. Твърде е хубава — отбеляза Джордан.
— Това е адресът, който ми даде агент Стрийт. Със сигурност е къщата на Дики. Предполагам, че когато не бие жени, се грижи за моравата си.
Пикапът на Дики не се виждаше на покритата с чакъл алея за коли.
— Не очакваше да го заварим вкъщи, нали? — попита тя.
— Не, но исках да видя къде живее. Определено ми се ще да огледам наоколо.
— На мен също — прошепна младата жена, макар че подобно признание можеше да й навлече неприятности. — Не можем дори да надникнем през прозорците, тъй като щорите са спуснати. — Прехапа долната си устна. — Чудя се дали лаптопът ми не е вътре.
Прозвуча толкова ентусиазирано, че той едва се сдържа да не се разсмее.
— Сладурче, май ще е по-добре да забравиш за него.
— За лаптопа? Няма начин. Искам си го обратно.
— Можеш да си купиш нов.
Той не разбираше. Тя бе програмирала лаптопа, беше сменила всички чипове и бе добавила цял тон допълнителна памет. Животът й беше в този компютър.
— Как ще се почувстваш, ако изгубиш оръжието си, аз те посъветвам да забравиш за него и да си купиш ново?
Явно бе изключително чувствителна по темата и Ноа реши да не я закача повече.
— Прочети ми указанието как да стигнем до къщата на Хейдън — рече той.
Трябваше да карат само още две пресечки. Домът на уволнената шефка на полицията беше точно такъв, какъвто очакваше Джордан — запустял и неприветлив. Дворът бе комбинация от прах, чакъл и плевели. Също както къщата на Дики и тук нямаше гараж, а на алеята за коли не се виждаха
