си. Кари, момичето от полицейския участък, едва не се изправи на главата си, за да привлече вниманието ти. А какво ще кажеш за Амилия Ан, която се уби да ти предлага изстудена бира и канелени кифлички? Тя определено е запленена от теб.
— Знам — призна той с усмивка, — но мисля, че и ти не оставаш по-назад от нея.
Тя се отдръпна.
— О, боже! Не си мисли, че всяка жена е готова да падне на колене пред теб.
Твърде късно осъзна какво бе казала. Със сигурност той нямаше да пропусне да се заяде.
— Нима? — засмя се Ноа. — Хубава фантазия. Мислиш ли, че ти някога…
— Никога.
Лицето й пламна.
Защо това го притесняваше? Той не беше ревнивец. И определено нямаше никаква причина да ревнува. Тогава защо изпитваше безпокойство, когато беше с нея? Нямаше отговор. Как би могъл да обясни това, което не разбираше? Но едно нещо знаеше със сигурност: никак не му харесваше мисълта някой мъж да се сближи с нея.
О, по дяволите, той я желаеше!
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Докато обядваха, Джордан прегледа справката от телефонните разговори на професора.
— Мислех, че си гладна — отбеляза Ноа, — а почти не си докоснала храната си.
— Този хамбургер може да засити шестчленно семейство. Ядох достатъчно. — Тя мина на по-важни теми. — Обадих се на професор Макена веднага щом пристигнах в града. Това не е същият телефонен номер, на който позвъних. Освен това си спомням, че Изабел ми каза, че двамата с професора често са разговаряли за клана Макена. Нейният номер също не фигурира в тази справка.
— Обзалагам се, че е използвал телефони еднодневки — каза Ноа. — Такива, които не могат да се проследят.
— Изглежда, откакто се е преместил в Серенити, нищо в живота на професора не е било възможно да се проследи.
Тя взе пържено картофче и тъкмо се накани да отхапе, когато й хрумна нещо. Размаха картофчето пред Ноа.
— И защо изобщо се е преместил в Серенити? Какво го е накарало да избере толкова малък град? Защото е много изолиран? Или защото е близо до нещо незаконно, в което той е бил замесен? Знаем, че с каквото и да се е занимавал професорът, е било незаконно. Кой иначе би внесъл деветдесет хиляди долара в брой?
Той взе картофчето и го лапна. Джордан се замисли за миг.
— Очевидно е, че който и да е убил тези двама мъже, е решен да ме задържи тук. Не си ли съгласен? Защо иначе ще слага труповете в багажниците на колите ми? — продължи, преди Ноа да успее да й отговори на първия въпрос.
Той обичаше да наблюдава лицето й, когато тя мислеше на глас. Беше толкова нетърпелива и оживена. Ноа осъзнаваше, че през последните няколко години е станал прекалено циничен, но с работа като неговата бе невъзможно рано или късно да не загрубее. Беше се научил да не приема нещата прекалено присърце и да не очаква нищо хубаво, но все още не знаеше как през останалото време да се дистанцира от работата си.
— Знаеш ли от какво имаме нужда? — попита Джордан.
Той кимна:
— От заподозрян.
— Разбира се. Сещаш ли се за някого?
— Джей Ди Дики е начело в списъка ми — отвърна Ноа.
— Защото е знаел, че трупът е в колата ми.
— Да. Стрийт провери досието му. Джей Ди е имал доста неприятности.
Разказа й това, което бе научил за Джей Ди. Когато свърши, Ноа заяви, че ако много скоро Джо Дейвис не успее да го открие и доведе за разпит, той ще се заеме със случая.
— Това означава ли, че ще останеш в Серенити?
— Означава, че агентите Чадик и Стрийт ще поемат разследването. Това е тяхна територия. А ние двамата ще си тръгнем — прибави след минута размисъл.
— Веднага ли ще продължиш работата си при доктор Моргенстърн, или ще си вземеш няколко дни отпуск и ще си заминеш у дома?
— Нямам дом, закъдето да замина — отвърна Ноа. — След като баща ми почина, продадох ранчото.
— Тогава кой е твоят дом? — попита Джордан.
— Тук и там — отвърна той с усмивка.
— Ясно — кимна тя. — Ето че пристига отрядът за бързо реагиране.
Джафи и Анджела се бяха насочили към тяхната маса. Джордан знаеше какво искат — зловещи подробности за намирането на Лойд в багажника. За щастие Ноа бе спасен от тежката задача да отговаря на стотици въпроси, защото му се обади началник Дейвис.
— Трябва да вървя — рече той и побърза да плати сметката.
Двамата излизаха от ресторанта, когато Анджела привлече вниманието на Джордан и вдигна палеца си.
— Тя май все още не се е усетила, че виждам отражението й в прозореца — засмя се Ноа.
— С Джо ли ще се срещнем сега? — попита Джордан, която подтичваше, за да го настигне.
— Той ми каза, че се намира на двайсет минути път оттук. Това ни осигурява достатъчно време, за да занесем кутиите с документите в дома на професор Макена.
— Защо там?
— Така помоли Джо. Вероятно защото полицейският участък е твърде малък и няма къде да ги сложи, докато намери време да ги прегледа.
— Не разбирам какво очаква да открие в тях — отбеляза замислено Джордан. — Това са просто исторически проучвания.
— Въпреки това е длъжен да ги провери.
— Ще имаш ли нещо против да се отбием набързо в бакалията на път за къщата на професора?
Той не възрази и докато носеше първите две кутии в колата, тя пъхна в торбата си последните двеста страници, които й оставаха да копира и взе празната трета кутия.
Не й се наложи да се реди на опашка в магазина. Веднага щом влезе, клиентите побързаха да се отдалечат. Събраха се на групички и се взираха в нея, докато си шепнеха възбудено. Чу една жена да казва:
— Това е тя.
Джордан се насили да се усмихне и продължи забързано към копирната машина. Там имаше опашка — една жена и двама мъже, — но щом я зърнаха, побързаха да се разпръснат. Джордан се смути. Ноа намираше за забавно вниманието, което привличаше, но не и тя. В крайна сметка не бе сторила нищо лошо. Сподели го с него, когато се върнаха отново в колата.
— Около теб продължават да измират хора — изтъкна агентът.
— Само двама — въздъхна младата жена. — О, господи, чу ли какво казах? Само двама? Сякаш се радвам, че са само двама. Къде отиде човешкото ми състрадание? Доскоро не бях толкова безчувствена.
Тя свърши с отделянето на документите на професора от копията и му подаде оригиналите.
— Ще ги сложиш ли, ако обичаш, в празната кутия?
— Страх те е да отвориш багажника, нали?
— Разбира се, че не. Просто го направи, моля те.
Наистина не се страхуваше, каза си тя. Беше само малко изнервена. Напъха копията в торбата, остави я
