на пода и се облегна назад.
Изведнъж се почувства безкрайно уморена. Налегна я някакво отчаяние.
— Ник вече трябва да се е върнал в Бостън — рече тя, когато Ноа се върна в колата.
Преди да отговори, той завъртя ключа на стартера.
— Сигурен съм, че ще ти се обади, щом се прибере у дома.
— А когато го направи, ще му кажеш ли за Лойд? — попита Джордан, но сама си отговори: — Разбира се, че ще му кажеш.
— Не искаш ли да го правя?
— Нямам нищо против. Просто не ми се ще да се качи на първия самолет и да дойде тук. Освен това знам, че ще каже на останалата част от семейството, включително и на родителите ми, а те си имат…
— Достатъчно проблеми — довърши вместо нея Ноа. — Джордан, няма нищо лошо в това понякога да се тревожат за теб.
Тя не каза нищо. Вместо това се втренчи през прозореца в унилия пейзаж. Всички ливади бяха изгорени от слънцето и обрасли с изсъхнали бурени.
Какво бе дошла да търси в Серенити? Брат й и Ноа я бяха предизвикали да излезе извън своята
Животът й бе толкова подреден, така добре организиран… толкова спокоен и предвидим. Знаеше какво иска. Нещо разтърсващо и вълнуващо. Проблемът беше, че то не съществуваше. Поне за нея. Трябваше да се върне у дома и да прогони тези налудничави мисли. Животът й бе предначертан. Напълно изграден. С това бе свикнала и това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко щеше да си дойде на мястото, след като се прибере в Бостън.
Оставаше само един малък проблем.
Ноа забеляза обезсърченото й изражение.
— Какво има?
— Никога няма да се измъкна от този град, нали?
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Професор Макена бе живял на тиха задънена улица, намираща се на километър и половина от главната улица на града. Мястото бе мрачно и неприветливо. Нямаше дървета, нито храсти или трева, които да смекчат грозотата на еднотипните къщи, повечето от които се нуждаеха от основен ремонт.
Началникът на полицията Дейвис ги очакваше. Ризата му бе влажна от пот, а когато Джордан и Ноа приближиха, той извади носната си кърпа и попи тила си.
— Отдавна ли ни чакаш? — попита Ноа.
— Не, само няколко минути, но е дяволски горещо. Извинете, мадам, че се изразявам така във ваше присъствие. — Джо отключи вратата. — Трябва да ви предупредя, че вътре е още по-топло. Макена е държал всички прозорци затворени, със спуснати щори и никога не е ползвал климатичната инсталация. Видях, че има такава, но не е била включвана. — Задържа вратата отворена и ги предупреди: — Внимавайте къде стъпвате. Някой вече е претърсил мястото.
Джордан едва не се задуши, когато влезе в дневната. Въздухът беше изпълнен с вонята на прегоряла риба, примесена с някаква металическа миризма.
Цялата къща бе разположена на площ от не повече от седемдесет и пет квадратни метра. Мебелировката бе оскъдна. До стената се виждаше диван със сива дамаска, толкова стар и разнебитен, че Джордан се зачуди дали професорът не го е намерил захвърлен на някой тротоар. Диванът бе с лице към широк прозорец, покрит с голям бял лист. Пред него имаше квадратна дъбова масичка за кафе, а отстрани се виждаше още една малка кръгла маса и лампа с прокъсан абажур. Върху кашон в ъгъла бе поставен стар телевизор марка „Филипс“.
Не можеше да се каже дали има килим или не. Подът бе покрит с вестници, някои пожълтели от времето, а навсякъде бяха пръснати разкъсани тетрадки и бележници. Някои купчини хартия бяха с височина към половин метър.
Тримата прегазиха боклуците и стигнаха до трапезарията в дъното. Единствената мебел тук бе голямо бюро. Професорът беше използвал сгъваем дървен стол, но някой го бе хвърлил в стената и отломките му лежаха пръснати по пода.
В разклонителя, поставен върху бюрото, се виждаха включени пет зарядни устройства за мобилни телефони. Самите телефони липсваха. Джордан едва не се спъна в дългия кабел. Ноа я сграбчи за кръста, преди да се просне по лице върху бюрото.
— Внимавайте! — обади се Джо.
Тя кимна, освободи се от Ноа и се запъти към тъмната кухня. Неприятната миризма ставаше по-силна и още по-противна. Мивката бе пълна с мръсни чинии — истинско пиршество за хлебарките, които шестваха по плота. До задната врата бе подпряна пазарска кесия, преливаща от разлагащи се отпадъци. Явно професорът я бе използвал вместо боклукчийско кошче.
Джордан се върна в дневната и излезе в коридора. От едната страна имаше баня — изненадващо чиста, имайки предвид състоянието на останалата част от къщата, — а отсреща бе разположена малка спалня. Чекмеджетата на скрина бяха издърпани, а съдържанието им — изпразнено на пода. Двойният матрак на леглото бе преобърнат и изтърбушен с нож.
Ноа влезе зад нея, взира се около пет секунди в бъркотията, сетне се върна обратно в трапезарията.
— Мислиш ли, че този, който е преровил мястото, е намерил това, което е търсил? — попита Джордан, която го бе последвала.
— Той? Не е изключено да са били повече — отбеляза Дейвис.
— Какво липсва според теб, Джордан? — попита Ноа.
— С изключение на почистващи препарати ли? Компютърът на професора.
— Правилно — кимна агентът.
— Кабелите са все още тук — рече Джо. — Виждате ли? На пода зад бюрото. И погледнете всички тези зарядни устройства. Обзалагам се, че е използвал телефони еднодневки, които не могат да се проследяват.
На Джордан й се стори, че под вестниците нещо помръдна. Сигурно някоя мишка. Не изпищя. Искаше, но се сдържа.
— Аз ще изляза малко навън… на чист въздух.
Не дочака разрешение. След като се озова на тротоара, разтри ръцете си и потръпна при мисълта за гадините, които може би се бяха заврели по дрехите й.
Ноа и Джо се появиха след десет минути. Ноа приближи към нея и прошепна:
— Мишката те изплаши, нали, сладурче?
Понякога й се щеше да не е толкова наблюдателен.
— Хей, Джордан, искаш ли да отвориш багажника? — подвикна той иззад колата.
— Не е смешно — отвърна му тя.
Но усмивката му говореше обратното. След като го отвори, се обърна към Джо:
— Сигурен ли си, че искаш да оставиш тези кутии вътре? Само за секунди ще бъдат нападнати от всевъзможни буболечки.
— Ще ги запечатам добре — отвърна началникът на полицията. — Двама полицаи ще ми помогнат да прегледам всичко в къщата, в това число и кутиите, страница по страница. Не съм сигурен какво ще търсим, но се надявам да се натъкнем на нещо.
Джордан изведнъж си спомни.
— Началник Дейвис, у мен е флаш драйвът, който ми даде професорът. Дали ще ви бъде от полза?
— Всичко, което би могло да ни даде информация за професора, ще ни е от полза — отвърна той. — Ще се погрижа да ви се върне.
Взе една от кутиите и се запъти към къщата.
— Предполагам, че след като свършим с тях, ще ги изпратя на роднините му. При условие че успея да ги
