Венчило с дявола

ръмженето им и видя, че се зъбят на непознатите. Отпрати ги бързо махване на ръката, след което направи реверанс за да демонстрира положението си — тя бе господарката в този дом! Но щом сведе глава, един кичур от косата й падна върху лявото око и съвсем съсипа ефекта от надменния й поклон. Джейми отметна косата си и с опита да наподоби усмивка.

— Бих искала да поздравя и двама ви с добре дошли нашия скромен дом, тъй като изглежда никой друг от семейството ми не е в състояние да прояви подобна елементарна учтивост — започна тя леко надменно. — А освен това се надявам, че ще ни простите, задето не сме готови да ви приемем, но ако благоволите да си припомните, вие идвате с три дни по-рано и вероятно ще проявите снизходителност и не ще укорите липсата на приготовления от наша страна.

Докато траеше тази реч, тя бе забила поглед в ботушите си. Когато свърши, вдигна глава и припряно добави:

— Моето име е…

— Лейди Джейми. — Произнесе го по-ниският от двамата гиганти.

Джейми рязко се извъртя, за да погледне този, който бе заговорил. Той не изглеждаше толкова страшен като другия. Особено когато й се усмихна. Върху едната му прана се появи привлекателна трапчинка, а зелените му очи заблестяха дяволито.

Джейми моментално застана нащрек. Изглежда мъжът бе напълно щастлив, въпреки че Агнес и Алис продължаваха да плачат като малки деца. Може би, реши девойката, той бе твърде глупав, за да осъзнае какво разстройство бе причинил. Е, в това нямаше нищо чудно — нали беше шотландец.

— А как е вашето име, милорд? — студено попита тя.

— Даниел — отвърна той. — А той е Алек — лениво кимна към спътника си.

Изглежда усмивката на Даниел бе заразителна. Да, този мъж наистина бе доста очарователен, помисли си Джейми. Тя не можа да устои и също му се усмихна, въпреки че непознатият говореше толкова гърлено и така непоносимо сливаше думите, че тя едва го разбра.

Не й се искаше да говори с другия благородник, но знаеше, че бе длъжна. Продължи да се усмихва, бавно се обърна и погледна към по-високия воин.

Той очакваше погледа й. Усмивката замръзна върху лицето й. Очите му, горещи като обедно слънце, я смутиха и уплашиха.

Той не се усмихваше.

Внезапно Джейми се почувства засрамена, макар да не разбираше защо. Никога досега не се бе чувствала толкова уязвима. Усети как бузите й се затоплят и знаеше, че се изчервява. В погледа на шотландеца имаше толкова силно чувство за притежание, сякаш вече я имаше.

Внезапно я осени мисълта, че леърд Кинкейд не я гледа така, както един благородник би трябвало да гледа една истинска лейди. Не, погледът му бе похотлив и неприличен.

Да, той се държеше недопустимо безочливо. Изучаващо я бавно, от върха на главата до края на роклята. Задържа се върху устните, гърдите, бедрата. Никога не се бе чувствала по-обидена и унизена.

Мразеше го!

Караше я да се чувства така, сякаш стоеше напълно гола пред него. В гърдите й се надигна гняв. Няма да му се размине току-така! Не можеше да контролира изчервяването, ала се опита да изглежда не по-малко дръзка от него. Погледът й бавно обходи цялото му тяло.

Но шотландецът никак не се обиди, дори напротив, стори й се развеселен. Джейми си помисли, че очите му станаха малко по-топли и забеляза, че едната му вежда се повдигна.

Имаше нещо в този поглед, което накара сърцето й да се свие. Дори започваше да си мисли, че ако не изглеждаше толкова застрашителен, мъжът би бил красив. Това разбира се, бе нелепо. Тя вече бе решила, че го мрази. Твърде груб за нейния вкус, а освен това се нуждаеше едно добро подстригване. Да, червеникавокафявата му коса достигаше до отвора на черната туника. По краищата се къдреше и й напомняше за гръцки воин, мака че това със сигурност не омекотяваше ъгловатите черти на лицето му, нито пък квадратната брадичка. Устата му бе твърда както всичко у него.

О, да, той изглеждаше много свиреп, за да й се хареса. Но защо тогава сърцето й туптеше толкова силно? Колкото по-дълго се гледаха, толкова повече усещаше как дъхът й секва…

В този миг я прониза една мисъл и я накара да почувства като пълна глупачка. Една от нейните нещастни сестри трябваше да се омъжи за този воин, дошъл направо от преизподнята.

Започна да трепери.

Барон Джеймисън внезапно извика на двамата шотландци да се присъединят към него и да опитат от виното му.

Алек не се помръдна. Нито пък Джейми. Не можеше да престане да го гледа.

Той не искаше да откъсне поглед от нея.

— В замъка има ли свещеник?

Гласът му прозвуча рязко и грубо. Не му се искаше да е така, ала това бе реакция от удивително красива жена, която толкова предизвикателно се взираше в него. Очите й бяха с най-великолепния оттенък на виолетовото, което някога бе виждал. Да, тя наистина беше прекрасна, но Алек бе най-впечатлен от непокорството, което струеше от нея.

Тази жена не можеше да бъде уплашена лесно. Не мислеше, че някога ще се свие от страх пред него. Никоя друга жена досега не бе съумявала толкова дълго да издържи на погледа му.

Усмивката на Алек се разшири. Да, тя наистина бе достоен противник. Знаеше, че се страхува от него, виждаше как тялото й трепери, ала храбро се стараеше да го прикрие.

С грижи и внимание, тя щеше да оцелее в суровата му родина, но той трябва да бъде много предпазлив. Изглеждаше толкова крехка. Трябваше да обуздае непокорния й дух, ала без да го прекършва. Нямаше да бъде лесно, но Алек нямаше нищо против. Ако трябваше да бъде откровен, той с нетърпение очакваше да започне опитомяването й.

И накрая той щеше да победи, а тя да му се покори.

Джейми нямаше ни най-малка представа какви мисли се въртяха в главата му. Най-сетне се чу да казва:

— Да, в замъка има свещеник, милорд. — Господ да й е на помощ, дори гласът й трепереше! — Да разбирам ли, че вече сте направили избора си?

— Да.

— Сигурно ви е било доста трудно.

Усмивката озари и очите му.

— Никак.

Не я интересуваше арогантният му тон, нито пък начинът, по който я гледаше в момента.

— Сигурна съм, че ви е било трудно — настоя младото момиче. — В крайна сметка всички мои сестри са красиви и след като сте направили избора си толкова бързо, сигурно не сте имали време да обмисляте. Затова ви предлагам да се завърнете у дома си и поне след месец отново да ни посетите. Какво ще кажете за предложението ми, милорд?

Той бавно поклати глава.

— Значи ще се ожените утре?

— Дотогава ще сме преполовили половината път до дома.

— О!

— Да.

— Възнамерявате да сключите брак сега?

Девойката изглеждаше ужасена.

— Да — кимна Алек.

— Но нали не искате да кажете, че…

— Ще тръгнем веднага след церемонията — каза Алек.

Внезапно леърд Даниел се появи до нея. Държеше две чаши с вино. Подаде едната на Алек, сетне се обърна към трите сестри.

— Ела и се присъедини към нас, Мери — извика той се засмя. — Ние не хапем.

— Не съм си и мислила подобно нещо — заяви Мери. Изпъчи рамене и побърза да застане до