Венчило с дявола

опита да ме прикрие.

— Признаваш, че те е страх от жена? — попита Даниел.

Бийк не обърна внимание нито на каменното изражение на лицето му, нито на подигравката в гласа му.

— Не, се страхувам от жена. Просто съм дал дума — обясни старецът. — Това момиче е целият ми свят. Не ме е срам да си призная, че я обичам като собствена дъщеря.

Бийк събра смелост, за да срещне погледа на Алек. О, как му се искаше другият воин да е по-силният и по-могъщият. Поне този Даниел понякога се усмихваше.

— А достатъчно силен ли сте, за да защитите това, което ви принадлежи? — обърна се Бийк към Кинкейд. Искаше колкото е възможно по-бързо да стигне до същината на проблема.

— Да.

— Барон Андрю ще събере много войници и ще дойде, за да си вземе скъпия дар, който смятам да ви дам. Освен това той е приятел на нашия крал Хенри — добави Бийк и сви вежди, за да подчертае последните си думи.

Ала изглежда Кинкейд изобщо не бе впечатлен и само равнодушно сви рамене.

— Това няма никакво значение за мен.

— Кой е барон Андрю? — попита Даниел.

— Един англичанин — отвърна Бийк.

— Още по-добре — отсече Алек. — Ако реша да взема този подарък, който ми даваш, ще посрещна спокойно всяко предизвикателство от който и да е англичанин. Това не представлява заплаха за мен.

Бийк видимо се отпусна.

— Да не би случайно твоят подарък да е някой кон? — заинтересува се Даниел и объркано поклати глава. Той все още не разбираше какво се опитва да каже този старец на Алек.

Кинкейд обаче бе разбрал.

— Не е кон, Даниел.

Бийк се усмихна. Явно шотландецът бе не само смел и безстрашен воин, но и доста проницателен мъж.

— След като видите моя подарък, леърд Кинкейд, сам ще пожелаете да го притежавате — гордо отсече той. — Харесвате ли сини очи, милорд?

— В Шотландия има много сини очи, Бийк — намеси се Даниел.

— Е, така е, но има синьо и синьо — провлачено рече Бийк. Изкиска се, прочисти гърлото си и продължи: — А сега, слушайте моята гатанка, леърд Кинкейд. Барон Джеймисън се отнася към дъщерите си също както към конете си. Достатъчно е да хвърлите само един поглед наоколо и ще разберете какво искам да кажа. Тези хубави кобилки в трите клетки отпред са за дъщерите на барона и всеки може да ги види. Но ако продължите по този дълъг коридор, леърд Кинкейд, и завиете надясно ще видите друга клетка, скрита в най-отдалечения ъгъл до страничната врата. Тя е отделена от останалите. Там именно държи своята красавица, великолепна бяла красавица, която само очаква подходящ жребец да я оплоди. Простете на мен, стария човек! Все пак съм шотландец. Огледайте добре кобилката! — Бийк настоятелно побутна Кинкейд напред. — Заслужава си да й отделите, малко от времето си, леърд Кинкейд.

— Той наистина събуди любопитството ми — обърна се Даниел към Алек.

Двамата мъже последваха главния коняр. Когато приближиха клетката, поведението на Бийк значително се промени. Той пъхна една сламка между предните си зъби, облегна се на стената и кръстоса небрежно крака. Младата кобила неспокойно изпръхтя, когато Алек протегна ръка, за да я погали. Страничната врата бе отворена и през нея се процеждаше слънчева светлина, която хвърляше меки отблясъци върху сребристата й грива.

След известно време гордата красавица се поуспокои. Накрая воинът все пак съумя да я предразположи да му покаже и нежната си природа. Бийк се надяваше, че шотландецът ще покори и Джейми със същото търпение.

— Тя наистина е красавица — рече Даниел.

— Да, но все още е полудива — подхвърли Алек. Той се усмихна и Бийк реши, че това за него не е недостатък.

— Казва се Уайлдфайър5 и напълно заслужава името си. Баронът не може да се приближи до нея. Той я даде на най-малката си дъщеря, защото изглежда тя е единствената, която може да я оседлае.

Алек отново се усмихна. Истинско чудо! А в този миг кобилата се опита да го ухапе по ръката.

— Бива си я! Ако се чифтоса с добър жребец, потомството им ще бъде истинско чудо!

Бийк проницателно го изгледа. Когато погледите им се срещнаха, старецът се засмя.

— Точно това си мисля и за моя подарък, милорд. Както вече ви казах, леърд Кинкейд, баронът се отнася към дъщерите си както към конете си. Трите са изложени на показ и всеки може да ги види…

Бе се заклел, че повече няма да каже нито дума. Сега бе ред на шотландеца да отгатне гатанката.

— Бийк? Вътре ли си?

Гласът бе на лейди Джейми. Бийк така се стресна, че едва не глътна сламката, която дъвчеше.

— Това е най-малката дъщеря на барона — прошепна той на двамата воини. — Ето там е страничната врата. Оттам е най-пряко до господарската къща. А пък аз по-добре да видя какво иска моята Джейми.

За годините си Бийк все още се движеше с изненадваща пъргавина. Той бързо зави зад ъгъла и видя Джейми сестра й Мери, застанали по средата на коридора.

— Говореше ли с някого, Бийк? — попита Мери. — Стори ми се, че чух…

— Само отидох да нагледам Уайлдфайър — излъга старецът.

— Джейми предположи, че сигурно си подремваш и че ще трябва тихо да се промъкнем, за да вземем конете — призна си Мери.

— За Бога, Мери, не бе нужно да му го казваш!

— Ама, нали ти…

— Засрами се, Джейми — сгълча я Бийк. — Никога не подремвам, а освен това изобщо не е необходимо да се промъквате където и да било. — Награди я с добродушна усмивка. — Това не подобава на две истински дами.

— Не е вярно, подремваш си — настоя Джейми. Намираше усмивката му за доста заразителна. — Днес май си в много добро настроение?

— Така е — призна си Бийк. Опита да прикрие оживлението си, тъй като в никакъв случай не искаше Джейми да заподозре, че замисля нещо. Дали шотландците все още бяха край клетката на Уайлдфайър? Макар че леърд Кинкейд не можеше да види лейди Джейми, бе уверен, че гласът й, толкова мек и дрезгав, със сигурност ще привлече вниманието му.

— Мога ли да запитам какво сте замислили вие двете през този чудесен следобед? — запита старецът.

— Искахме просто да пояздим — отвърна Мери и озадачено го изгледа. — Току-що ти го казахме. Да не си болен, Бийк? Джейми, струва ми се, че бузите му горят.

Джейми веднага протегна ръка и докосна челото му.

— Не, няма треска.

— Престани да се суетиш край мен — сряза я Бийк. — Добре съм!

— И ще ни позволиш да пояздим час-два? — с надежда попита Мери.

— Не, по-добре ще е да се поразходите — отсече старецът и скръсти ръце пред гърдите си, с което искаше да покаже, че всички по-нататъшни спорове са безсмислени.

— Защо не може да пояздим?

— Защото аз преди малко прибрах конете ви. Те са нахранени, почистени и готови за сън.

Бийк тъкмо изричаше последните думи от лъжата си, когато си припомни, че двата огромни жребеца все още се хранеха в клетките близо до предната врата. А ако Мери и Джейми ги забележеха! Двете сестри обикновен се носеха като волни птички из конюшнята, без да се задържат на едно място, но сега трябваше да ги накара да си тръгнат колкото се може по-скоро, преди да с зърнали непознатите жребци.

— Ще трябва да се подготвите за предстоящото посещение — избъбри Бийк. Грабна дясната ръка на