Венчило с дявола

английските барони много се надуваха. Техните дами ръсеха глупости, а господарят им, Хенри, все се колебаеше. Но Алек не можеше да не отдаде дължимото на този владетел и макар с неохота, трябваше да признае, че един или два пъти бе изключително впечатлен от неговите неочаквани изблици на жестокост. Колко бързо бе осъдил и напипал онези глупави барони, които бяха извършили предателство!

Въпреки че Алек не се оплакваше от възложената му задача, с облекчение прие, че е приключила. Като предводител на голям и могъщ клан, той имаше многобройни задължения и отговорности. Нямаше да се учуди, ако в неговото владение в суровата северна част на Шотландия вече цари истински хаос особено след като вече бе заобиколено от клановете на Кембъл и Макдоналдс. Само един Бог знаеше какво щеше да завари у дома.

По дяволите, нямаше никакво намерение да си губи времето с женитби.

Но ще трябва да се ожени за тази непозната английска лейди само за да зарадва крал Едгар. Тя щеше да стори същото, подчинявайки се на заповедта на своя крал Хенри. Така щяха да скрепят нетрайния съюз между двете непрекъснато враждуващи кралства.

Алек, и крал Едгар отлично знаеха защо крал Хенри настояваше за този брак. Кинкейд, макар и един от най-младите владетели в Шотландия, не бе сила за пренебрегване. Той разполагаше с приблизително осемстотин безстрашни воини, без да се броят верните му съюзници.

В Англия се носеха легенди за воинските умения на Кинкейд, а всички шотландци с неприкрита гордост се хвалеха с младия си предводител.

Освен това Хенри знаеше, че Кинкейд недолюбва англичаните. Той бе споделил с крал Едгар надеждата си, че тази женитба може да смекчи характера му — ако не изцяло, то поне донякъде. Може би след време, бе казал Хенри, шотландският владетел и младата му английска съпруга ще заживеят в мир и разбирателство.

Едгар обаче бе много по-проницателен и хитър, отколкото смяташе Хенри. Той подозираше, че английският крал храни тайната надежда да пренасочи лоялността на Алек към Англия. Наивник!

Наистина Едгар бе васал на Хенри от деня, в който коленичи и тържествено даде обет за вярност. Освен това бе израснал и възпитан в английския двор. И все пак той бе крал на Шотландия…

Хенри очевидно не разбираше това, а колкото до Кинкейд, той никога и при никакви обстоятелства нямаше да обърне гръб на Шотландия или на нейния крал, а най-малко пък една съпруга-англичанка можеше да му повлияе.

Даниел, приятел на Алек от детството, който скоро щеше да бъде провъзгласен за предводител на съседния на Кинкейд клан Фъргюсън, също бе получил заповед да си вземе английска невеста. Даниел също прекара един досаден месец в Англия. И той изгаряше от нетърпение да се прибере в родната Шотландия.

Двамата воини яздеха от зазоряване. Спряха само на два пъти, за да починат конете им. Смятаха да прекарат не повече от два часа в имението на барон Джеймисън — предостатъчно време, за да хапнат, да си изберат невести, да се извърши брачната церемония, ако в имението има свещеник, и веднага да отпрашат за Шотландия.

Нямаха никакво желание да прекарат още една нощ на английска земя. Не ги интересуваше дали младоженките имат други намерения. В крайна сметка те бяха просто движима собственост — е, може би малко по-ценна от бойните жребци!

Алек бе спечелил правото пръв да си избере жена, тъй като бе хвърлил по-надалеч грубо одялания боров клон.4 Всъщност нито един от двамата не бе взел присърце жребия, така че не се бяха престарали особено. Просто и двамата трябваше да изпълнят едно досадно задължение. Нищо повече.

Дявола и Неговия ученик пристигнаха в имението на барон Джеймисън три дни преди очакваното.

Конярят бе този, който пръв видя приближаването ма шотландските воини и тъкмо той им даде тези прозвища, които толкова добре им паснаха.

Бийк си седеше на горното стъпало на стълбата. Смяташе да се качи в плевника и да си подремне малко. През целия следобед работи под лъчите на топлото пролетно слънце. Почина само колкото да хапне. После лейди Мери замъкна сестра си Джейми на южната ливада и той трябваше да ги последва, за да се увери, че не са замислили някоя лудория. Когато някой успееше да откъсне Джейми от безбройните й задължения, тя така се отпускаше, че в нея се развихряше онази скрита дива част от характера й, която за малко взимаше връх над иначе разсъдливата й и разумна природа. Понякога това момиче забравя всякакви задръжки — още едно доказателство, че се нуждае от силен мъж, които непрекъснато да я наблюдава, мислеше си Бийк. Неговата сладка Джейми можеше да убеди дори крадеца да се откаже от плячката си. И само Бог знаеше каква дяволия крои сега!

Да, май трябваше наистина да отиде да види какво правят двете палавници!

Прозя се шумно и заслиза надолу по стълбата. Тогава ги видя!

Едва не загуби равновесие. Остана си със зяпнала уста. Коленете му се подкосиха, сърцето му бясно заблъска. Бийк си напомни, че във вените му тече шотландска кръв, макар и от много по-цивилизованата непланинска част на Шотландия. Освен това си припомни, че никога досега не е съдил за някого единствено по външния му вид. Но въпреки това продължаваше да трепери пред втренчените погледи на двамата гигантски воини.

Опита се да извини страха си с обяснението, че той е само един обикновен човек, изправен пред две страшилища.

Този, когото Бийк мислено нарече Ученик на дявола, бе висок и широкоплещест, косата му — с цвета на ръждясали гвоздеи, а очите — зелени като океана. В ъгълчетата на тези студени очи плетяха мрежа сурови бръчки.

Другият, който според Бийк приличаше на самия дявол, имаше бронзова коса и загоряло лице. Беше с една глава по-висок от придружителя си, а тялото му — мускулесто и стройно. И нито грам излишна тлъстина. Същински Херкулес. Бийк неуверено пристъпи напред, за да разгледа по-добре лицето му, но в същия миг съжали, че го бе направил. Чертите на непознатия бяха строги и сурови, а кафявите му очи излъчваха мрачна студенина. С нарастващо отчаяние Бийк си помисли, че този поглед би попарил като слана цяла леха пролетни цветя. По-добре да отиде в ада, отколкото да позволи на един от тези двама варвари да приближи до скъпата му Джейми!

— Казвам се Бийк и съм главният коняр на замъка — най-сетне успя да избъбри той, като се надяваше по този начин да създаде впечатлението, че в конюшнята има неколцина прислужници, за които той отговаря. Това може би щеше да го издигне достатъчно в очите на новодошлите, че те да решат да разговарят с него. — Идвате по-рано — продължи старецът и нервно кимна. — Иначе цялото семейство и слугите щяха да излязат да ви посрещнат както подобава.

Бийк спря, за да си поеме дъх, и зачака отговор. Ала очакването се проточи и цялата смелост, която бе успял да събере, започна да се изпарява. Чувстваше се безпомощен като буболечка. Начинът, по който двамата гиганти се взираха в него, още повече го изнервяше. Главният коняр реши да опита още веднъж.

— Ще се погрижа за конете ви, милорди, докато вие се представите на господарите на този дом.

— Сами ще се погрижим за конете си, старче.

Бе заговорил Ученика на дявола. Гласът му не бе никак приятен. Бийк кимна и отстъпи няколко крачки встрани, за да им направи път. Наблюдаваше как двамата благородници свалят седлата и хвалят конете си. Животните наистина бяха великолепни жребци без драскотини и белези от удари с камшик.

В гърдите на Бийк припламна плаха надежда. Отдавна бе научил, че истинският характер на мъжа се познава по това как се отнася към майка си и към коня си. Конят на барон Андрю бе целият наранен от камшик и според Бийк това бе достатъчно ярко доказателство за верността на теорията му.

— Навярно сте оставили войниците си пред крепостните стени? — попита конярят на келтски, за да изтъкне, че е приятелски настроен.

Ученика на дявола изглежда остана доволен от усилията му, защото дори му се усмихна.

— Дойдохме сами.

— Чак от Лондон! — Бийк не можа да прикрие изненадата си.

— Да — кимна благородникът.