— Не, милейди, вие сте тази, която го спаси. Господ навярно е решил, че Ангъс трябва да остане при нас и в своята мъдрост ви е изпратил тук, за да се погрижите за него.
Похвалата му я засрами.
— Май по-скоро ви е изпратил една грешница — измънка тя, искайки по-бързо да приключи с тази неприятна задача. Сутринта пропуснах службата. Моля ви, приемете тази монета за индулгенция…
Но господарке…
— Не, отче, преди да решите какво наказание да ми наложите, позволете ми да ви обясня причините. Нямаше да изпусна службата, ако Алек ме бе събудил.
Сложи ръце на кръста си и отметна косите си с жест, който отец Мърдок намери за възхитителен. Веждите й загрижено се смръщиха.
— Като си помисля, ми се струва, че това по-скоро е грях на Алек. Не смятате ли?
Отецът не каза нищо.
— И колкото повече мисля, толкова повече стигам до извода, че Алек е този, който трябва да плати за индулгенцията. Това е негово прегрешение.
Свещеникът не разбираше какво му приказва. Имаше усещането, че истинска вихрушка е нахлула в залата. Вихрушка, през която проблясваше слънцето. Изпита желание да се засмее на глас от радост. След смъртта на Хелън домът на Алек сякаш бе обвит в мрачна пелена. Ала занапред нямаше да бъде така — унинието и скръбта щяха да го напуснат завинаги. Бе сигурен в това. Беше видял как Алек наблюдава съпругата си миналата нощ, докато тя се грижеше за раните на Ангъс. Кинкейд изглеждаше не по-малко изненадан от останалите и… не по-малко доволен.
— Отче, какво мислите за моето безпокойство?
— Нито един от двама ви не е съгрешил.
— Наистина ли?
Отец Мърдок се усмихна. Лейди Кинкейд изглеждаше искрено поразена.
— Вие сте много набожна, нали, лейди Кинкейд?
Щеше да бъде грях да остави отеца да вярва в това.
— О, за Бога, не — припряно отвърна тя. Не мога да позволя да повярвате в подобна лъжа. Само че нашият свещеник… ами, той е дълбоко вярваш и трябва да ви кажа, че наказанията, които пи налагаше бяха ужасни. Мисля, че скуката го караше да бъде толкова строг и взискателен. Веднъж застави Агнес да си отреже косата. Тя плака пяла седмица.
— Агнес?
— Една от моите скъпи сестри.
— Сигурно е извършила непростим грях?
— Заспа по време на една от проповедите му.
Свещеникът с усилие се сдържа да не се разсмее.
— Тук не сме толкова строги. Обещавам, че никога няма да ви накарам да си отрежете косата, лейди Кинкейд.
— Колко съжалявам, че не сте живели при нас. След като я отряза, косата на Агнес никога вече не се накъдри.
— Колко деца сте в семейството? — попита отец Мърдок.
— Пет. Все момичета. Но най-голямата, Елеонор, е умряла, когато аз съм била на седем години, така че не си я спомням много добре. Следват близначките, Агнес и Алис. После е Мери. Аз съм най-малката. Татко ни е отгледал сам.
— Голямо семейство — кимна свещеникът. — И сестрите ви ли са толкова хубави като вас?
— О, те са много по-хубави! Мама е била бременна, когато се е омъжила за татко. Той също изгубил първата си съпруга, а мъжът на мама умрял наскоро след сватбата. Но това нямаше никакво значение за татко. За него аз бях малкото му бебе.
— Значи е добър човек — отбеляза отец Мърдок.
— Да — въздъхна Джейми. Само като говоря за тях и ми става мъчно. Много ми липсват…
— Тогава да не говорим повече. Вземете си тази монета, моля ви, и я използвайте за нещо по- полезно.
— О, бих предпочела да задържите този шилинг. Не се съмнявам, че много скоро душата на моя съпруг ще се нуждае от опрощение. Все пак той е леърд и му се налага да убива хора по време на битка. Не ме разбирайте погрешно, отче, аз съм сигурна, че Алек никога няма да отнеме просто така нечий живот. Макар да не го познавам много добре, аз вярвам, че не би го сторил. Със сърцето си го знам!
Алек тъкмо влизаше в залата и чу последното признание на съпругата си.
— Съгласен съм с вас, милейди — кимна свещеникът, обърна се и видя гневния поглед в очите на своя леърд. Едва успя да не се разсмее.
— Е, доволна съм, че се съгласихте с мен — облекчено въздъхна Джейми. — Срам ме е да си го призная, но се уморих през цялото време да мисля за спасението на душата си. Отец Чарлз ни караше всяка сутрин да се изповядваме. Понякога си измислях разни прегрешения, за да му доставя удоволствие. Той е много морален човек и ние живеехме доста спокойно и скучно. Нищо грешно не сме вършили.
Отец Мърдок си помисли, че този свещеник е бил голям фанатик.
— Тук нямаме такива строги правила и не се изповядваме така често, лейди Кинкейд.
— Радвам се да го чуя. Сега, след като съм омъжена, трябва да се грижа и за душата на своя съпруг, а това е напълно достатъчно, за да ми побелее скоро косата. Имам чувството, отец Мърдок, че ние с вас ще станем добри приятели. Не мислите ли, че е по-добре да ме наричате Джейми?
— Това, което си мисля, Джейми, е, че ти имаш много нежно сърце. И си свежестта, от която този замък толкова много се нуждае.
— Да, отче, тя наистина има нежно сърце — обади се Алек. — Ще трябва да преодолее този недостатък.
— Да имаш нежно сърце не е недостатък.
Джейми бе благодарна, че направи тази забележка, докато гледаше свещеника, защото, когато се обърна към съпруга си, ахна от изумление.
Полугол!
Облечен като варварин!
С бяла риза и наметало, което се спускаше от едното му рамо и се увиваше около кръста му. Образуваната пола падаше на широки плисета и се придържаше с тесен въжен колан, като стигаше едва до средата на бедрото. Черните ботуши, посивели на места от носене, покриваха само част от мускулестите му крака.
Коленете му оставаха голи!
Алек си каза, че съпругата му всеки миг ще припадне. Успя обаче да прикрие раздразнението си, докато търпеливо чакаше тя да свикне с външния му вид.
— Как е Ангъс?
— Моля?
Джейми все още се взираше изумено в коленете му.
— Ангъс — нетърпеливо повтори Алек.
— О, да, Ангъс, разбира се — рече Джейми, кимайки.
Тъй като не каза нищо повече, Алек рязко й нареди:
— Гледай ме в лицето, когато говоря с теб, съпруго, моя!
Джейми се сепна от грубостта му и бързо вдигна глава.
Лицето й пламтеше така, че Алек си помисли, че би могло огън да разпали.
— Колко време ще ти е необходимо, за да свикнеш да ме виждаш облечен по този начин? — сърдито попита той.
Джейми най-сетне успя да се съвземе.
— По какъв начин? — невинно се усмихна тя.
Устните му се извиха в лека усмивка.
— Винаги ли трябва да повтарям думите си, когато говоря с теб?
Младата жена небрежно сви рамене.
