— Вече го направих.
Сега бе ред на Даниел да поклати глава.
— Каква игра играеш, Алек? — властно попита той, макар гласът му да не звучеше толкова гневно.
— Не започвам война, която не желая да спечеля.
— Не желаеш да спечелиш?
— Не желая.
— Защо, по дяволите?
— Даниел, нима наистина мислиш, че ще искам две англичанки в дома си?
Въпросът окончателно стопи гнева на Даниел.
— Но…
— Ако спечеля. Мери ще остане да живее при Джейми до края на дните си. Искаш твърде много от мен, приятелю.
— Значи ти не си се съгласявал да дадеш убежище на моята съпруга?
— Не съм — раздразнено отвърна Алек.
— Твоята жена се осмелява да защитава Мери от мен, Алек. От мен! Крие я зад гърба си, сякаш е малко дете.
— Те са англичанки, Даниел. Твоята грешка е, че си забравил този факт.
— Прав си — въздъхна Даниел. — Съвсем забравих. Въпреки това не желая съпругата ми да се държи като страхливка. Срамота е да кара най-малката си сестра…
— Тя не е страхливка, Даниел — прекъсна го Алек. — Просто е била възпитана така. Всички сестри на Джейми смятат, че тя е длъжна да ги защитава.
— Напълно побъркани — засмя се Даниел.
— Така е — кимна Алек. — Двамата с теб сме приятели от много време, Даниел, за да позволим на някакви си жени да застанат между нас. Дойдох, за да те помоля, да дойдеш у дома и да си прибереш съпругата.
— Да не би току-що да ми бе дадена заповед? — изкиска се Даниел.
— Да.
— Ами ако все още искам да се бием?
— Тогава ще се съглася — лениво отвърна Алек, — но ще променя правилата.
— Как? — искрено заинтригуван попита Даниел.
— Победителят взима и двете невести.
Даниел отметна слава назад и избухна в смях. Алек му бе помогнал да съхрани достойнството си. Беше му дал възможност да отстъпи, без да се чувства победен.
— Няма да загубиш своя дял, Алек, но сърцето ми се стопля от мисълта, че и на теб не ти е много лесно да се оправяш с жена си.
— Ще свикне.
— Аз изпитвам съмнения относно Мери.
— Всичко, от което се нуждае, е твърда ръка, Даниел.
Преди да отговори, Даниел освободи войниците си.
— Твърда ръка и парцал да й запуши устата. Откакто е дошла в дома ми, тази жена не е спряла да се оплаква. Дори се чувства оскърбена от факта, че имам любовница. Представяш ли си, Алек?
— Забавно — засмя се приятелят му.
— Може би е по-добре да й позволя да остане при Джейми…
— Тогава наистина ще има война, Даниел. Мери е твоя.
— Трябваше само да ги видиш, Алек. — Даниел измъкна меча си от земята. Твоята жена стоеше като квачка пред пиленцата си, бранейки сестра си от мен. Не спря да ме обсипва с обиди. Нарече ме как ли не.
— Е, със сигурност си бил наричан и с по-обидни думи.
— Да, но от мъже. И никой от тях не живя достатъчно дълго, за да се похвали с това.
— Моята съпруга е жена с характер — усмихна се Алек.
— Иска ми се Мери да притежава поне част от нейния характер. А не да се държи като подплашен заек.
— Тъкмо бях по следите на нападателите на Ангъс, когато Гейвин ми съобщи, че си изпаднал в затруднение — смени темата Алек.
— Чух какво се е случило — кимна Даниел. — Искаш ли да дойда с теб? Разбрах, че бароните от планините били виновни.
— Ще се радвам да се присъединиш към мен, Даниел, но първо трябва да отведеш Мери у дома си. После ще ни настигнеш.
Двамата мъже изминаха останалата част от пътя до дома на Алек в мълчание. Джейми стоеше до сестра си в средата на двора. Когато видя съпруга си, на лицето й разцъфна усмивка, ала скоро помръкна.
— О, Господи, Даниел изглежда така, сякаш се кани да ме убие — прошепна Мери и се приближи до сестра си.
— Усмихни се, Мери, това ще го смути — нареди й Джейми.
Алек слезе от коня си и бавно запристъпя към съпругата си. Мили Боже, погледът му можеше да пресече цяло ведро с мляко! Джейми пое дълбоко дъх.
— Свърши ли с лова, Алек?
— Дала ли си убежище на лейди Фъргюсън? — запита той, без да обръща внимание на въпроса й.
— Убежище?! Струва ми се, съпруже мой, че никакво престъпление не съм извършила.
— Отговори ми!
Гневният му глас я жегна като нажежено желязо. В гърдите й се надигна необуздана ярост.
— Мери ме помоли да остане тук и аз й разреших. Ако ти харесва да го наричаш убежище, нямам нищо против. Аз ще защитавам Мери.
— От собствения й съпруг? — невярващо попита Алек.
— Да, след като съпругът й е една безчувствена свиня.
Хвърли унищожителен поглед към Даниел и продължи: — Той е оскърбил нейните чувства, Алек. Какво очакваш да направя аз?
— Очаквам да си гледаш работата!
— Той е бил жесток към нея!
— Да, така е — извика Мери. — И след като не е удобно да остана тук, хващам пътя обратно към Англия.
— Може би аз ще й помогна — промърмори Джейми, скръсти ръце и зачака отговора на Алек.
— Най-много да се озовете в Нормандия.
Преди Джейми да реагира, съпругът й се обърна към Мери. Втренчи свиреп поглед в нея и го задържа, докато тя не се отмести от сестра си. Сетне дръпна рязко Джейми и здраво я сграбчи. Хватката му бе като стомана. Джейми не се възпротиви, тъй като отлично знаеше, че е безсмислено. Освен това зърна отец Мърдок, който бе застанал на стълбите и ги наблюдаваше. А тя не искаше той да си помисли, че не се държи като дама.
— Няма да се върна с теб, Даниел! — изкрещя Мери. Но предизвикателните й думи останаха без отговор. Даниел се придвижи с изненадваща за ръста си пъргавост и преди да се усети, Мери се намери на седлото, в скута на съпруга си.
Джейми отчаяно се опитваше да запази достойнство по време на тази безобразна сцена. Горката Мери! Просната през седлото като чувал с ечемик! Наистина бе много обидно, но въпреки това на Джейми й се искаше сестра й да не плаче толкова силно. Виковете и писъците й само щяха да съберат още любопитни и да привлекат внимание към злощастието и.
— Не мога да остана безучастна, когато той я посрамва по този начин прошепна Джейми.
— Можеш! — отсече Алек.
— Алек, направи нещо!
— Не смятам да се намесвам, нито пък ще позволя на теб. Мери се отърва много леко, Джейми. Даниел
