Последната забележка постигна целта си. Едит скочи.
— Нима съм разрошена? — ужасено попита тя и опипа с ръце плитката си.
— Съвсем малко — успокои я Джейми, като с мъка сдържаше усмивката си.
Едит бързо се поклони и изхвърча от залата. Джейми изпусна дълбока въздишка.
— Днес имахте доста тежък ден, милейди — обади се Гейвин — Първо се борихте с огъня, а после и с такава жена…
— Всъщност първо се преборих с един тлъст глиган, после с огъня и накрая с Едит.
— С глиган ли? — извика Гейвин.
— Не, само се пошегувах — припна си Джейми и след като Гейвин се укроти, му обясни какво точно се бе случило.
Когато свърши, видя, че воинът я гледа слисано.
— Сега вече разбираш, че не съм се била с глигана.
Само се озовах на пътя му и успях да се измъкна. Познаваш ли това дете? Линдзи.
Гейвин трябваше да седне, преди да й отговори:
— Познаваме неговия клан.
— За, Бога, милейди — започна Маркъс, — баща му е много могъщ…
— И безмилостен — допълни Гейвин.
— Леърд — довърши Маркъс.
— Можело е да загинете, милейди! — изкрещя Гейвин и скочи на крака.
— Не викай на господарката, Гейвин — намеси се Маркъс. — Сигурен съм, че Алек…
— Аз не съм му казвала — прекъсна го Джейми.
Двамата мъже укорително я изгледаха.
— Престанете да се мръщите. Обещах на детето, че няма да разкажа на никого. Не виждам защо Алек трябва да знае какво е станало. Само ще се тревожи. Искам да ми обещаете, че няма да му кажете нищо. Гейвин? Маркъс?
И двамата обещаха. Нито един от тях, разбира се, не смяташе да изпълни молбата й, но предпочетоха да си премълчат.
— Случило ли се е още нещо, което сте забравили да споменете, милейди? — провлачено попита Гейвин.
— Има още време. Денят не е свършил.
Гейвин се усмихна и о, чудо на чудесата, и Маркъс също се усмихна.
Каква сутрин само — въздъхна младата жена. — Маркъс, ти знаеш ли къде живее Мери Катлийн? Мъжът кимна.
— Далече ли е оттук?
— Три часа езда.
— В такъв случай най-добре да тръгваме веднага.
— Какво казахте, милейди? — Маркъс се обърна и хвърли озадачен поглед към Гейвин. Не бе сигурен дали правилно бе разбрал думите на господарката си. Джейми вече бе изчезнала зад преградата.
— Потегляме веднага — извика тя и подаде глава. Нали нямаш нищо против да ме заведеш, Маркъс? Истината е, че дори и да ми покажеш пътя, сигурно ще се изгубя.
— Къде отиваме? — попита Маркъс.
— Да видя дъщеря си.
Това бе лъжа, разбира се, тъй като Джейми нямаше намерение само да види дъщеря си. Но още не можеше да им довери истинския си замисъл, защото те сигурно щяха да откажат да й помогнат. Пък и съвсем скоро щяха да разберат.
Мери Катлийн щеше да си дойде у дома, където й е мястото.
И точка по въпроса.
Петнадесета глава
Търпението на Алек бе на изчерпване. Бойните тренировки този следобед не вървяха никак добре и той едва успяваше да сдържи раздразнението си. Скръцна със зъби и отново се зае с обучението на един от най-младите си воини.
Младият Дейвид, вторият син на лорд Тимъти, подложи на истинско изпитание Кинкейд. Колкото й дълго да тренираше, изглежда не можеше да постигне никакъв успех. За трети път Алек го поваляше на земята и избиваше меча му, и то само с ръка. Оръжието отхвърча и едва не се заби в рамото на друг воин. За щастие опитният боец навреме отскочи встрани.
— Май трябва да те убия още сега и да приключим с всичко! — изрева Алек на момчето. — Дейвид, няма да оцелееш и три минути на бойното поле, ако не се научиш да внимаваш. И, за Бога, дръж здраво оръжието си!
Преди русокосият младеж да успее да отговори, Алек го дръпна, за да го изправи на крака. Сграбчи го за гърлото и го стисна, надявайки се да го стресне. Чак когато обсипаното с лунички лице на младежа изгуби цвета си, го пусна.
— Алек? — извика един от войниците.
Преди да се обърне, Алек метна Дейвид на земята. В този момент забеляза настъпилата тишина. Войниците му бяха зарязали заниманията си без разрешение. Тази мисъл проблесна за миг в съзнанието му, преди да разбере, че всички се взират в билото на хълма.
Вече знаеше, че по някакъв начин Джейми е виновна за това прекъсване. Тя единствена би могла да предизвика такова смайване. Само тя и никои друг можеше да породи подобен хаос.
Каза си, че трябва да запази самообладание, тъй като смяташе, че вече с подготвен за всичко. Обаче гледката на съпругата му, препускаща върху Уайлдфайър надолу по хълма, го остави без дъх. Тя яздеше без седло, а косата й се развяваше. Алек я гледаше като омагьосан, страхувайки се да помръдне, за да не би да я стресне. Току виж се строполила на земята и прекършила упорития си врат.
Джейми яздеше като кралица. Дори и от разстояние Алек виждаше меката й омайваща усмивка.
Уайлдфайър продължи в тръс надолу по склона. Гейвин и Маркъс яздеха зад нея.
Алек й даде знак да приближи, като сърдито махна с ръка. Бе решил да прояви твърдост, но осъзна, че му е доста трудно да бъде строг към малката си съпруга. В очите му се четеше гордост от изкусната й езда.
Гневът му се стопи окончателно, когато видя лъка и колчана със стрели, метнат през рамото й. Опита се да не се разсмее.
Джейми се подчини на заповедта на съпруга си. Спря Уайлдфайър, без да използва юзди, само леко притиска колене до хълбоците й.
Алек внезапно изпита желание да е на мястото на кобилата и да почувства как стройните бедра на Джейми се обвиват и притискат около кръста му.
— Къде отиваш?
— На езда.
— С лък и стрела?
— Да — отвърна Джейми, удивена от раздразнението в гласа му. — Човек винаги трябва да е подготвен за всичко. Може да попадна на дивеч.
— Разбирам.
Настроението му е променливо като вятър, каза си Джейми, защото сега Алек изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разсмее. В очите му проблясваха дяволити пламъчета и устните му леко се извиваха. В този миг се чуха сподавени хихикания от редицата зад него. Джейми хвърли сърдит поглед на войниците, за да покаже неудоволствието си от грубостта им, и отново се обърна към Алек.
— Говориш сериозно, нали, съпруго моя?
— Напълно.
— Ти не можеш да уцелиш стената на конюшнята, та какво остава за движеща се мишена!
— Смяташ, че не мога ли?
— Сигурен съм, че не можеш.
