— А сега да помислим ето върху какво. Хепнер е пушач. Той е имал цигари в табакерата. А къде е кибритът му? Къде е ножчето? Почти всеки мъж носи в себе си джобно ножче. Освен това в портфейла му са намерени дребни монети, но не и банкноти. Шофьорската книжка е налице, но няма членска карта от нито един клуб. Дори адресите им няма.
Дрейк мълчаливо размисляше.
— Господи, Пери! — изведнъж възкликна той. — Искаш да кажеш, че в неговите джобове са намерени твърде малко предмети?
— Точно това имах предвид — отговори Мейсън, а после попита: — Къде е живял Хепнер?
— Този въпрос — отговори Дрейк — вълнува сега и полицията. Официално той е живял в „Диксикрат апартмънтс“. В този пансион е държал квартира, но не е известно дали е живял в нея. Апартаментите се обслужват от камериерки, едната от които е казала, че имало случаи, когато в течение на няколко дни, понякога и на седмица никой не е спял в леглото му, чаршафите оставали изпънати, а кърпите в банята — неизползвани. В хладилника нямало продукти. Той не давал бельото си в пералнята и… — Изведнъж Мейсън щракна силно с пръсти.
— Какво има? — попита Дрейк.
— Ето го ключът! — възбудено каза Мейсън. — Пералнята! Да вървим, Пол!
— Къде?
— При следователя. Нали ни поканиха да разгледаме вещите на покойния, които са намерени у него в момента на смъртта. Да отидем да видим дали дрехите му имат знак от пералнята, която е използвал. Той едва ли си е прал дрехите сам вкъщи.
— Добре — съгласи се Дрейк. — Може би ще намерим нещо, въпреки че… Дявол да го вземе, ако върху дрехите имаше някакви печати от пералня, полицията отдавна би надушила това.
— Все пак искам да погледна вещите, преди да ми ги представят в съда — каза Мейсън. — Представи си за момент, че моята клиентка казва истината. Представи си, че тя действително не може да си спомни какво е станало. Представи си, че това убийство е инсценирано и тя не може…
— Обзалагам се, Пери, — възрази Дрейк. — Нали са я преглеждали психиатри и всички в един глас са заявили, че тя симулира. И в момента, в който я извикат в свидетелската ложа, и каже, че нищо не помни, ще я подложат на кръстосан разпит и тя ще се разкисне като варен зелев лист. А в това време прокурорът ще хвърли в атака рота психиатри и те ще докажат, че тя лъже.
— Е добре, — съгласи се Мейсън, — ако тя наистина лъже, аз ще се постарая да не допусна да я извикат като свидетел. Но преди това съм длъжен да докажа сам на себе си, че тя лъже. Пол, имаш ли в кантората лампа с ултравиолетови лъчи?
— Имам малка и дори с два типа филтри, които…
— Чудесно — прекъсна го Мейсън. — Донеси я. Сега в много от пералните изписват номерата върху дрехите с флуоресцентни мастила. Това може да ни даде ключ към загадката. Впрочем за ключовете. Мисля, че бяха четири. Знаеш ли дали полицията е намерила ключалките за тези ключове?
— Единият от тях е от апартамента му. За другите не знам.
— Добре — каза Мейсън. — Вземи със себе си и восък. Аз ще отвлека вниманието на полицая, а ти се постарай да направиш отпечатъци от ключовете.
— Нужни са ти дубликати? — попита Дрейк и в гласа му се промъкнаха нотки на съмнение.
— Какво? Да не би законът да го забранява?
— Откъде да знам, Пери. Ти знаеш по-добре.
— Тогава прави това, което ти казвам. Необходими ми са дубликати от всички ключове. Трябва да работим. Ще търсим това, което е против нас.
ГЛАВА 11
Умореният сътрудник от отдела на съдебния следовател каза:
— Ще трябва да извикам или областния прокурор, или някой от полицията.
— Днес в съда беше обявено, че ни е разрешено да огледаме вещите на Дъглас Хепнер — отговори Мейсън.
— О, тогава всичко е наред — съгласи се служителят. — Нямам причини да ви отказвам. Моля, следвайте ме.
Те преминаха през дълъг коридор и влязоха в стая с множество шкафове с номерирани чекмеджета, наредени покрай стените.
— Моля. Ето ги дрехите.
— В джобовете на покойния са намерени някакви дреболии — каза Мейсън — химикалка, бележник и други подобни…
— Всичко е тук — служителят отключи друго чекмедже, извади намерените предмети и ги сложи върху масата. — Ето такава ми е работата. Трябва да знам наизуст кое къде е сложено.
— Какво да се прави — изрази съчувствие Мейсън и направи на Дела изразителен знак.
— Боже мой, каква работа! — възкликна Дела, отивайки към противоположната страна, където имаше също такива заключени и номерирани шкафове. — Като секретарка напълно ви разбирам и споделям вашите трудности — засмя се тя.
Погледът на служителя омекна, той се приближи към Дела и започна да й разказва за това, с какво му се налага да се занимава. Дела прояви жив интерес към разказа. Сякаш машинално тя се отправи към съседната стая увличайки със себе си и пазача, който хвърли един поглед към Мейсън и послушно тръгна след нея, като отговаряше на въпросите й.
Мейсън започна да оглежда дрехите.
— Костюмът е шит от добър шивач, Пол — отбеляза той.
— Но знакът му е изрязан внимателно. Може би това е работа на полицията?
— Съмнявам се — отговори Дрейк. — Но е изрязан наистина акуратно.
— Погледни бельото, ето там под сакото — каза Мейсън.
— И дай тук ултравиолетовата лампа.
Дрейк повдигна сакото, включи лампата и насочи лъча към бельото. Почти веднага върху него се появиха цифри.
— Ето ги! — зарадва се Мейсън. — Записвай, Пол. — Той внимателно разгърна бельото. Сега номерът ясно се виждаше: Н-4464. — Бързо! — прошепна той. — Прибери лампата, Пол. Не искам пазачът да съобщи на полицията с какво сме се занимавали тук. И главното, нямам намерение да им подарявам идеите си.
— А костюма? — попита Дрейк.
— Няма да го пипаме — каза Мейсън. — По-добре да вземем отпечатъци от ключовете. Аз ще повдигна сакото и ще те закрия.
Пазачът погледна към тях и изведнъж се обърна и тръгна обратно. Дела побърза да го задържи с нов въпрос. През това време Мейсън повдигна сакото и си даде вид, че оглежда шевовете. Дела посочи към едно чекмедже и попита:
— А това какво е?
Но полицейският служител заподозря нещо нечисто и бързо се приближи към Мейсън. Той продължаваше да държи сакото и заобръща пред погледа на пазача ту едната, ту другата страна, като се стараеше да закрива Дрейк.
— Момчета, с какво се занимавате? — попита служителят.
— Бих искал да открия поне един етикет — каза Мейсън, сякаш нищо не беше станало, — но те всичките са изрязани.
— Кой ги е изрязал? — рязко попита служителят.
— Откъде да знам? — със същия тон му отвърна Мейсън. — Това е ваша територия.
— Етикетите бяха на мястото си, когато дрехите постъпиха тук.
— Бяха на мястото си!? — в гласа на Мейсън прозвуча удивление. — Тогава къде са отишли?
— Трябва да зададете този въпрос на полицията — достатъчно грубо отговори служителят, — Разрешено ви е само да огледате вещите. Областният прокурор разпореди да ви ги покажа и това е всичко. Така че гледайте. А какво прави този младеж?
