Дрейк се изправи с връзката ключове в ръце.
— Оглеждам ги — каза той. — Искам да намеря някакви номера по тях.
Пазачът се засмя.
— Полицията също се опита да ги намери, но…
— Тогава всичко е наред — каза Дрейк и сложи връзката ключове на масата. — Няма какво повече да ги оглеждам. А ти, Пери, видя ли онова, което искаше да видиш?
— Мисля, че да — недоволно промърмори Мейсън. — Можем да си вървим.
Когато излязоха на чист въздух и се отдалечиха достатъчно от помещенията, които миришеха на трупове, формалин и смърт, Дрейк попита:
— А сега какво?
— Залавяй се за работа, Пол — отговори Мейсън. — Трябва да намериш пералнята и то възможно най- бързо.
— Имай милост към мен, Пери, гладен съм като вълк — примоли се Дрейк. — Все едно, няма да открием нищо докато…
— Започни с полицейския участък — невъзмутимо продължи Мейсън. — Използвай своите връзки. После се обади в секретариата на асоциацията на пералните.
Дрейк простена.
— Чувствам какво ми предстои.
— Побързай. Това трябва да се направи колкото е възможно по-бързо. Номерът има много важно значение за нас. Хамилтън Бъргър празнува победа. Действай, старче. Всъщност, успя ли да направиш отпечатъци от ключовете?
— Разбира се, че успях. Направих го в последния момент. Точно когато пристигаше нашият приятел. Вече си мислех, че ще ме хване.
— Нямаше нищо страшно, Пол. — успокои го Мейсън. — Щом са ни дали разрешение, ние имаме право дори да ги фотографираме.
— Аз ще се заема с изготвянето на ключовете, Пери — намеси се в разговора Дела. — Близо до дома ми има работилница, където ще ги направят доста бързо. А ако ключарят го няма, знам къде да го намеря. Ти, шефе, можеш спокойно да се прибереш в кантората. В момента, в който са готови, ще взема кола и ще ги донеса веднага.
— Е, тогава всичко е наред — каза Мейсън. — На работа, приятели!
Мейсън пристигна в кантората си и започна да обмисля ситуацията, като бавно се разхождаше из стаята. Изминаха петнадесет, двадесет минути, час… Внезапно прозвуча сигналът на специалния телефон. Мейсън вдигна слушалката. Беше Дрейк.
— Струва ми се, че надуших нещо, Пери. Успях да намеря секретаря на тази асоциация и той ми обясни, че номерът на бельото е код. Съобщи ми името на управителя на пералнята, която ни интересува, и в този момент моите хора се опитват да ме свържат с него. Надявам се, че в най-скоро време ще имаме новости. Кога ще вечеряме, Пери?
— Когато решим този проблем, Пол.
— Слушай, Пери. Стига ми само един хамбургер с кафе. Не е много, но ще свърши работа.
— Ще хапнем, когато се върне Дела — отговори Мейсън. — Ако видя, че не можем да отделим време за почивка, ще ти изпратя нещо долу.
— Добре, шефе, — каза Дрейк. — Смятам, че съвсем скоро ще ти съобщя нещо ново за мръсното и за чистото бельо. Интересно защо името на собственика е записано с буквата „Н“? Излиза, че Хепнер е използвал измислено име, за да даде дрехите си на пералня.
— Напълно е възможно — съгласи се Мейсън. — Въобще личността на този Хепнер е доста загадъчна.
— Е, добре — завърши Дрейк, — скоро ще ти се обадя. След десет минути на вратата се появи Дела, радостно подхвърляйки в ръка връзка ключове.
— Всичко наред ли е?
— Всичко, шефе. За всеки случай ми направиха по два дубликата от всеки отпечатък. Ключарят ме посъветва да изпилим малко ръбовете на ключовете, ако не отключват много добре. Освен това ме помоли да ти предам, че е готов да направи за теб каквато и да е услуга по всяко време на денонощието.
— Може да се наложи отново да прибегнем до услугите му — каза Мейсън, след което се намръщи и отбеляза: — Струва ми се, че вие с ключаря сте стигнали до извода, че щом има ключ, трябва да има и ключалка.
— Но какъв смисъл има да носиш ключ в джоба си и да не го използваш? — възрази Дела.
— Това е под въпрос, Дела — каза Мейсън. — По-добре е да слезем при Дрейк и да видим как вървят нещата при него. Той се закани да открие нещо важно и предложи да отбележим това събитие с хамбургер и кафе.
Двамата изключиха осветлението и тръгнаха по коридора към кантората на Дрейк. Когато ги забеляза, телефонистката от нощната смяна ги покани да влязат с кимване на глава.
Мейсън отвори дървената решетка, пусна пред себе си Дела и я последва по дългия коридор. От двете страни имаше десетки врати, зад които агентите на Дрейк разговаряха със свидетели, пишеха рапорти и правеха експертизи.
Когато Мейсън и Дела влязоха в кабинета на Дрейк, той разговаряше по телефона. Дрейк им махна с ръка да сядат и продължи разговора:
— …една минута само, нека да запиша. Така, Франк Ор-мсби Нюберг, „Титерингтън апартмънс“, така… Можете ли да ми кажете откога живее той там? Разбирам… Номерът е на тази пералня? Да? Добре, благодаря ви… Не, не, това е обичайна проверка при изгубен куфар. Простете, че ви обезпокоих толкова късно. Да, от частната детективска агенция на Дрейк. Разбира се, заповядайте. Всичко добро и на вас.
Дрейк затвори телефона и каза:
— И така, намерихме го. Това е Франк Ормсби Нюберг. Ето и адреса, Пери — „Титерингтън апартмънс“ на Ел-мууд-плейс.
ГЛАВА 12
„Титерингтън апартмънс“ се оказа триетажна тухлена постройка с тясна фасада. Фамилиите на обитателите бяха изписани в дълъг списък върху металическа табелка, закрепена на входната врата. Срещу името на всеки от наемателите имаше звънец и домофон.
— Старомодна постройка — каза замислено Дрейк. — Какво ще правим?
Мейсън натисна звънеца срещу табелката с номер 220 и името Франк Ормсби. Отговор не последва. Мейсън изчака известно време и отново натисна копчето. Отново тишина. Мейсън погледна към Дела Стрийт. Без да каже нито дума, тя протегна ръка и му подаде връзката с ключовете.
Мейсън изпробва първия. Не стана. Вторият влезе в ключалката и съвсем леко превъртя. Мейсън извади ключа и каза:
— Същият е. Да влизаме.
— Пери, дали няма да си навлечем неприятности? — попита Дрейк.
— Може би — отговори той. — Но засега моето престъпление се състои в това, че изпробвах ключа.
— А в апартамента ще влезем ли?
— Ще видим — отговори Мейсън.
Адвокатът тихо отвори вратата и тримата се оказаха в уютен вестибюл. Първото, което се набиваше на очи, беше табелка с надпис: „Домоуправител — ап. 101“, а до нея стрелка, показваща посоката.
Мейсън веднага се запъти към дъното на вестибюла, където се виждаше осветената кабина на асансьора. Качиха се на втория етаж и излязоха в слабо осветен коридор. На една от вратите се белееше цифрата 220. Под вратата Мейсън забеляза достатъчно широка пролука. Тя не беше осветена, докато в същото време снопове светлина, проникващи изпод вратите на съседните апартаменти показваха, че обитателите им са вкъщи.
Отдясно на вратата Мейсън забеляза звънец. Той го натисна и някъде вътре в стаята се чу звън.
