Строго поверително е, семейството не иска ла се разчува.
— Кога е изчезнала?
— Вероятно в събота вечер. Изпрати ми чек за местна банка за две хиляди и петстотин долара. Във всеки случай, чекът като че ли е подписан от нея. Пуснат е по пощата в събота вечерта. Тази сутрин получих още един чек, изготвен от Първа национална банка в Лас Олитас също за две хиляди и петстотин долара, носещ нейния подпис.
— В телеграмата — прекъсна го Дрейк — се говори само за един чек.
— Точно така. Чек за 2500 долара. Според банката единствено той е валиден.
— А другият?
— Според експертите на банката той е подправен. Подписът е бил откопиран и след това изписан с мастило.
— А другият текст освен подписите как е написан?
— На машина — отвърна Мейсън. — И двата чека са еднакви и интересното в случая е, че са били написани на една и съща машина — поне така ми се струва от пликовете.
— О’кей, подай ми ги — каза Дрейк.
Мейсън му подаде двата плика, в които бяха получени чековете.
— Къде са чековете?
— Единият вече е изплатен — ухили се Мейсън, — а другият е в ръцете на банкерите. Може би ще го предадат на полицията.
— И банката не е поискала пликовете?
— Не още. Фотографирай пликовете, после уголеми снимките, за да можем да разберем каква е пишещата машина. Намери експерт, който да каже марката и модела на машината, на която са написани.
— Това ли е всичко?
— Всичко, което мога да ти кажа. Вероятно ще се сетиш за още нещо в процеса на работата.
Дрейк се надигна от креслото.
— А тази дъщеря, Патриша? Мога ли да й кажа за телеграмата?
— Защо не?
— Да й кажа, че ти ме изпращаш?
Мейсън се замисли за миг, след това каза:
— Отначало й кажи, че си репортер. Нека видим версията й за вестниците. После й кажи, че работиш за мен и изобщо кой си. Виж дали няма да промени версията си.
— Нещо друго? — попита Дрейк.
— Диаграма ли да ти чертая, Пол? Полицейските архиви са пълни със случаи, когато богати съпруги изчезват, а съпрузите им скалъпват една или друга история. Винаги по един и същ шаблон.
— Искаш да кажеш, че мъжът удря жена си по главата, отнася трупа в зимника, залива го с цимент, а после казва на съседите, че жена му е отишла на гости на „леля Мери“?
— В общи линии.
— В случая има още един човек, Флийтуд.
— Може би зимникът е голям.
— Целта е никой да не надуши нищо, нали?
— Прав си.
— Патриша трябва ли да узнае защо търсиш майка й?
— Не. Остави я тя да говори… и да играе.
— Разбрано — отвърна Дрейк. — Кога ти трябват сведенията?
Възможно най-скоро — отвърна Мейсън.
— С теб винаги е така — изсумтя Дрейк и излезе.
Мейсън се обърна към Дела Стрийт:
— Оставям ви да защитавате форта, Дела. Ще отскоча до Лас Олитас. Ако имам късмет, ще успея да се видя с президента на банката, преди да отиде на обяд.
ГЛАВА V
Лас Олитас се гушеше сред осеяните с овощни градини предпланини в сънливо доволство. Тук бяха домовете на фермери, които припечелваха добре от земеделие. Тук бяха и къщите на богати хора, оттеглили се в спокойствието на цветущото предградие от суматохата на големия град.
Разположено на триста и петдесет метра над равнината долу, загърбило островърхи планини, Лас Олитас се къпеше в слънчева светлина. Отгоре се виждаше синкав смог, там, където градът бълваше зловредни газове в атмосферата.
От бюрото на Мейсън до главната улица на Лас Олитас се стигаше за четиридесет и пет минути и Мейсън спря за миг да се възхити на чистата синева на небето и на планинските склонове в далечината. После адвокатът гарира колата си на паркинг и извървя пеш късото разстояние до Първа национална банка.
Учреждението като че ли бе отражение на общата атмосфера. Внушителна, просторна и добре проектирана, банката излъчваше невъзмутимо спокойствие.
Като огледа многото открити гишета, отделени едно от друго с мраморна преграда, видя месингова табелка със следния надпис: „К. Е. Полинг, директор“. Мейсън забеляза също, че в момента мистър Полинг не е зает.
Адвокатът се доближи до преградката и се вгледа внимателно в президента на банката, представителен мъж на около шестдесет години, облечен в скъп костюм; проницателният му спокоен поглед бе приветлив, но в същото време преценяващ с хладна обективност.
Мейсън се поклони и мъжът зад бюрото мигновено стана и се доближи до мраморното гише.
— Казвам се Мейсън — представи се адвокатът. Полинг протегна ръка.
— Адвокат съм.
— Да, мистър… да не сте Пери Мейсън?
— Да.
— А, мистър Мейсън! Много ми е приятно! Няма ли да влезете? Много съм чел за вас. Имате намерение да си откриете влог ли, мистър Мейсън?
— Не — отвърна Мейсън, влизайки през махагоновата врата, която президентът бе отворил. — Дойдох да ви видя по един въпрос, който, откровено казано, ме озадачи… тъй като засяга интересите и благосъстоянието на една от вашите вложителки.
— Така ли? Моля, седнете, мистър Мейсън, и ми разкажете.
— Тази сутрин получих чек по пощата, изваден от вашата банка за сумата две хиляди и петстотин долара.
— А, да — тонът на Полинг даваше да се разбере, че повечето от вложителите им бяха в състояние да изплатят подобни чекове.
Депозирах чека в моята банка в града, Фармърс, Мърчънтс енд Меканикс банк.
Полинг кимна.
— Вероятно вече знаете за това? — попита Мейсън.
— Би трябвало да узная повече подробности, мистър Мейсън — учтиво заяви Полинг.
— Лицето, подписало чека, е Лола Факсън Олрид. Тя има влог и в банката, където е моята сметка. Като разгледаха подписа върху чека, банковите служители се усъмниха, повикаха експерт и той заяви, че чекът е подправен.
— Нима?
— Предполагам, че са ви уведомили.
— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Мейсън?
— Получих още един чек от Лола Факсън Олрид за 2500 долара.
Полинг седеше изправен на стола си с леко наклонена напред глава, така че да не пропусне нито дума от това, което адвокатът казваше.
