— Името ми е Клер.
— Аз ще те наричам Малката — довърши той. — Излишно е да се бориш с мен, Малката. Аз не те искам за своя жена. Съществува друга, която желая за тази цел. Но ще бъдеш моя робиня, докато си тук. Може би някой ден аз ще те разменя за Преследвания Елен. Дотогава, ти ще готвиш, ще носиш вода и ще се грижиш за имуществото ми. Ние ще се разбираме добре, Малката, независимо какво можеш да мислиш сега.
— Аз ще избягам! Няма да остана тук и да бъда твоя робиня!
— Знаеш ли изобщо в коя посока се намира дома ти? — Той видя паническия поглед в очите й.
— Когато му дойде времето, когато аз намеря Преследвания Елен, ще намеря начин да те върна в мястото, откъдето те взех.
— Отведи ме в къщи сега.
Устните му изтъняха.
— Не мога.
— Не искаш — прошепна тя.
В този момент една малка, стара жена отхвърли настрани кожата, затваряща входа на вигвама. Тя заговори на Уолф на езика апахе.
— Добре дошъл в къщи, сине мой. Коя е тази жена, която си довел във вигвама си?
— Моя пленница — каза Уолф. — Ти ще я научиш на всичко, което е необходимо, за да ми служи.
— Една бяла жена не е добър избор — каза старата жена. — Те не могат да работят много. Губиш си времето, ако искаш да се опиташ да я научиш на нашия живот.
Уолф се изчерви.
— Не е твоя работа да поставяш под съмнение това, което аз правя.
Старата жена разтри брадичката си.
— Ти винаги си бил различен. Това е резултатът от многото бащи, предполагам. Един лакът от този. Нос от онзи. И очите на трети.
— Говориш прекалено, дърто.
— И съм приемала твърде много мъже под одеялото си, а, синко? Но като те гледам, разбирам, че всички те са били похотливи — каза тя, кискайки се от удоволствие. — Трябваха много мъже, за да направят един такъв специален като теб, а?
Клер се сви от яростния поглед върху лицето на Уолф. Какво му каза старата жена? Уолф рязко се обърна към нея и каза:
— Тази жена се нарича Нощното пълзене. Тя ще те отведе до потока за вода и ще те научи на всичко, което трябва да знаеш.
— Как ще говоря с нея? Аз не разбирам езика ви.
Усмивката на Уолф беше дива.
— Тя ще говори с жестове, които ще разбереш.
— Ти не искаш да кажеш да тръгна с нея сега!
— Точно това казвам — каза Уолф. Той й дръпна одеялото от ръцете и отвори за нея входа на вигвама.
Нощното пълзене ощипа ръката на Клер.
— Ох!
Тя ти казва, че е време да се тръгва.
— Разбрах го — измърмори Клер, гледайки Уолф.
Когато Клер излезе от вигвама, тя се намери пред по-голямата част от племето, което се беше събрало, за да види пленницата на Уолф.
Тя отстъпи една крачка назад и се блъсна в Уолф. Някак си, индианецът, когото намираше за толкова страховит, беше сега нейното убежище сред диваците.
— Уолф?
— Те няма да те наранят, Малката. Само са любопитни.
Клер изправи рамене и погледна отново в морето от индиански лица. Полека-лека започна да различава индивидуалните лица на мъже, жени и деца. Тя се обърна към децата. И особено към едно тъмнокосо момче със зелени очи.
— О, Боже! — прошепна Клер. Тя сграбчи Уолф за ръката и впи нокти в кожата му.
— Какво ти е, Малката? Какво не е наред?
— Това момче. Онова със зелените очи…
— Той се казва Белият Орел.
Клер поклати глава.
— Не. Името му е Джефри. Това е моят син.
11
Джейк почувства убийствена ярост, когато разбра, че Анабет е избягала от къщата на Клер. Чак няколко часа по-късно, когато се успокои, осъзна, че яростта му бе провокирана от страх за нейната безопасност. Скоро стана очевидно, че загрижеността му за немирницата с гладко лице беше неоснователна. Когато Джейк последва следите й, той бързо откри, че Анабет Калуун можеше дяволски добре да се грижи за себе си.
Джейк фактически не беше сигурен, дали някога е проследявал един толкова опитен противник. Кид не оставяше следи, които можеха да бъдат забелязани от един обикновен каубой. Но Джейк бе прекарал целия си живот в проследяването на престъпници. И притежаваше още две преимущества, които му помогнаха да остане по следата на Кид. Първо, той знаеше, че тя отива в Санта Фе, за да намери Уат Ранкин. И второ, Кучето го следваше.
Ако не беше носът на Кучето, Джейк можеше и да пропусне прекия път, който Кид бе поел през планините. Тази тясна пътека очевидно бе направена от планинските кози. Джейк на няколко пъти затаяваше дъх, когато едното стреме се докосваше до скалата, докато другото висеше над дълбоката пропаст. И тогава той разбра, че Анабет Калуун притежаваше нерви от стомана.
Джейк почувства с неудоволствие едно уважение към противницата си, което направи всички тези негови преживявания още по-удовлетворителни, когато най-после я настигна точно преди изгрев-слънце. Беше принуден да одобри лагера, който тя си бе изградила. Който и да е учил Кид, го беше правил добре. Едно легло от пренесени камъни я пазеше от три страни и скалната стена се издигаше зад нея. Почти невъзможно бе да я стигне, без да причини достатъчно шум, за да я събуди.
Невъзможно, но все пак не напълно невъзможно. Джейк беше решен да даде на Анабет Калуун един урок. Щеше да се спусне с въже от стръмната скална стена, за да го направи. Изискваната за това смелост, без да споменаваме опасността и болката в ранения му крак, го напрегна и раздразни, когато накрая стъпи на земята до нея. Но заради задоволството, което почувства, когато стисна със силна длан нейната тънка женска китка, си струваше всяка секунда от това опасно преживяване.
Анабет подскочи и се събуди, за да бъде издърпана от леглото, от един вбесен мъж. Тя посегна инстинктивно за пистолета си, но той бе издърпан от ръката й. Свободната й китка беше хваната в мощна хватка и извита зад гърба от ръка, която я притискаше към една могъща мъжка фигура.
— Не си губи времето да се бориш, Кид — сопна й се един познат глас. — Това няма да ти донесе нищо добро.
— Джейк? Джейк!
— Така е, това съм аз, Кид — каза Джейк с дива усмивка. — Сега стой мирно и слушай.
Анабет се помъчи по-силно да се освободи. Когато се опита да ухапе Джейк, неговият лакът рефлекторно я удари в челюстта. Тя извика от болка.
— По дяволите, Кид. Виж какво ме накара да направя! — Джейк не искаше да я удари, но как иначе можеше да й попречи да не го изпохапе целия? — Успокой се — изръмжа той.
Анабет трябваше да се примири, че нямаше да може да избяга от този огромен мъж, който така добре я държеше. Той беше твърде голям и твърде силен. Тя трябваше да изчака подходящия момент за бягството си. Но щеше да избяга! Колко унизително я хвана той, спяща като бебе!
— Много добре — каза тя мрачно. — Няма да се боря с теб повече. Можеш да ме пуснеш сега.
