Уолф не направи предупреждение и бандитът, нает от Уат в Санта Фе за няколко долара злато не издаде звук, когато умря с прерязано гърло от ухо до ухо.
Уолф махна на Джейк, който бързо се изкатери нагоре по пътеката, за да се присъедини към него.
Нямаше милост в очите на Джейк, когато погледна надолу към мъртвия бандит.
— Аз искам Ранкин. Остави го на мен.
— Кой точно е Ранкин? — попита Уолф.
— Той има дълга руса коса. От онзи тип, от който става хубав скалп. Не можеш да го сбъркаш.
Анабет гледаше Ранкин, който връзваше въжето, с което тя и Клер бяха завързани за един дървен стълб, вкопан в земята пред каменната къща.
— Джейк ще те убие за това — каза тя.
— Аз очаквам, че той наистина ще дойде скоро за теб — каза Ранкин. Но виждаш ли, Кид, ние ще го чакаме.
Анабет размени поглед с Клер, която бе завързана с гръб към Анабет от другата страна на стълба. И двете знаеха, че Ранкин беше прав. Джейк щеше да дойде. И както Ранкин ги бе завързал за този стълб, нямаше как Джейк да ги спаси, без да се изложи на огъня на скритите наблизо бандити.
— Сега ако ти ми кажеш къде е скрито онова злато, Кид, ние можем да се споразумеем — каза Ранкин.
— Аз ти казах, че не знам къде е то!
— Може би няколко часа на горещото слънце ще освежат паметта ти — каза Уат.
Анабет погледна нагоре към пролетното слънце, което много повече приличаше на лятно. Устата й вече съхнеше. Тя не се тревожеше толкова много за себе си и Клер, колкото от това какъв ефект можеше да има това изпитание върху децата, които те носеха в себе си.
Когато Ранкин ги остави и се премести на сянка до къщата, Клер попита:
— Ти добре ли си?
— Аз съм добре. Но твоето лице…
— Няма нищо.
Като обърна глава, Анабет разгледа добре огромното червено и розово охлузване върху шията на Клер.
— Ти не трябваше да се опитваш да се бориш с тях — каза Анабет. — Просто трябваше да ги оставиш да ме хванат.
— Аз не можех да направя това, Анабет. Само си мислех какво щеше да бъде, ако те преследваха мен? Ти нямаше да стоиш там, без да правиш нищо.
— Съжалявам, че те забърках в това — каза Анабет.
— Аз все още не мога да повярвам, че Уил Риърдън е също и един бандит, наречен Уат Ранкин.
— Ранкин беше мъжът, който застреля и уби Сам — каза Анабет.
— О, Боже — каза Клер. — Скъпи Боже. Знае ли Джейк?
— Той знае.
— И Ранкин те иска, — заключи Клер, — защото ти можеш да го заведеш до златото на Сам.
— Аз ти се заклевам, Клер, че не знам къде е то. Ти трябва да ми повярваш. Ако знаех къде е, щях да го върна отдавна. Моля те, не ме мрази, Клер. Аз толкова съжалявам за случилото се със Сам.
— Аз не те обвинявам, Анабет.
— Но аз бях там, Клер! Аз стоях на колене до Сам, когато той умря. И неговите последни думи… Той каза, че те обича, Клер. И че съжалява за Джеф.
— О, Анабет. Толкова много трагедии…
Двете жени помълчаха за малко, всяка заета със собствените си спомени. Накрая Клер каза:
— Колко мъже мислиш, че Джейк ще доведе със себе си?
— Шъг няма да остане там. И той със сигурност ще доведе неколцина от работниците.
— Те няма да могат да направят много, докато ни държат така като заложници, нали?
— Джейк ще измисли нещо.
Джейк изруга ужасно, когато видя двете завързани жени пред каменната къща.
— Как ще ги измъкнем оттам?
— Ще трябва да почакаме, докато падне мрака — каза Уолф.
— Не можем да ги оставим цял ден под горещото слънце!
— Това е малка цена, която може да се плати за безопасното им спасение — каза Уолф.
Джейк въздъхна тежко.
— Анабет носи моето дете.
— Аз съм виждал една жена апах да върви дълго време без вода и да износи здраво дете. Така ще бъде и с Преследвания Елен. Ще видиш.
— Надявам се, че си прав — измърмори Джейк.
— Ти си щастлив мъж — каза Уолф. — Аз се опитах да направя дете с моята жена, но това не се случи.
Джейк се ухили.
— Сега тук грешиш.
— Какво?
— Клер ни каза, че ще има твоето дете през есента.
— Защо не ми е казала?
— Предполагам, че не е имало време.
Но Уолф знаеше, че е било, защото тя е планирала да го напусне. Тя е знаела, че той никога няма да я пусне, ако му кажеше, че носи неговото семе. Тъмните му очи станаха опасни, когато той се обърна, за да огледа долината. Той щеше да убие мъжете, които заплашваха неговата жена. После щеше да я отведе у дома, където й е мястото. Никой нямаше да го спре. Нито брат й. Нито даже самата Малка.
— Аз ще отида да огледам наоколо, — каза Джейк, — за да съм сигурен, че Ранкин не е поставил други хора тук, преди да тръгне след Анабет.
— Аз също ще погледна — каза Уолф. — Ще се срещнем тук, когато слънцето залезе, за да направим каквото трябва да се направи.
В същия момент, в който двамата мъже напуснаха хълма, две малки глави се показаха отгоре.
— Аз не знам защо се оставих да ме забъркаш в това — каза Белият Орел.
— То беше заради нея и ти го знаеш — отговори Пакостникът. — Ние не можем да оставим майка ни да бъде пленена и да не направим нищо, за да я спасим.
— Уолф ще се погрижи тя да се измъкне в безопасност от това място.
— Той може да има нужда от помощта ни.
Белият Орел изгледа косо по-малкото момче. Той знаеше, че трябва да се подчинява на възрастните и въпреки това се остави да бъде убеден от Пакостника. Вероятно момчето щеше някой ден да стане водач на племето, защото говореше много гладко. Но те сега се намираха тук, и негова грижа бе да се погрижи Пакостникът да не направи нещата по-лоши, отколкото бяха. Винаги беше възможно по-малкото момче да е право. Ако останеха скрити, имаше шанс да помогнат с нещо по-късно, когато щеше да има нужда от помощ.
— Ела с мен — каза Белият Орел. — Нека се придвижим по-близо, за да чуем какво се говори.
— Спомняш ли си белите думи? — попита Пакостникът.
Белият Орел се намръщи.
— Повечето.
— Аз не мога да разбера как можеш да имаш майка като Малката и да искаш да я оставиш — чудеше се Пакостникът.
— Аз не съм се отказал от нея — отвърна Белият Орел. — Откраднали са ме.
— Тя не ти ли липсваше?
— В началото. Аз бях само толкова голям, колкото си ти сега, когато Счупеният Крак ме доведе в селото.
