Аз се страхувах, плачех за майка си. Но, тя не дойде, за да ме вземе.
— Защо?
Белият Орел прехапа долната си устна.
— Мислех си, че защото не я е грижа. Ядосах се много на нея и на белия си баща. Мразех ги затова, че са ме изоставили. Но Силният Плач беше добра майка. Скоро бях толкова зает с разни неща — неща, които никога преди не ми позволяваха да правя — за да мисля за белите си родители. — Той сви рамене. — Аз ги забравих.
— Малката никога не те е забравяла.
Белият Орел се намръщи.
— Не. Тя ме е помнила дълго време.
— Все още ли я мразиш? — попита Пакостникът.
— Не. Аз… Има спомени от времето, когато бяхме заедно, които изпълват сърцето ми с радост. Аз само се страхувах, че тя ще се опита да ме отведе от Счупения Крак и Силния Плач. Сега… аз не искам да я наранят.
— Добре, ние затова сме тук — каза Пакостникът. — Щом и двамата се погрижим за нея, тя със сигурност ще се върне в къщи невредима.
Двете момчета се промъкнаха надолу в долината, използвайки умения, които все още бяха нови за тях. Толкова нови, че направиха грешки. Заради които се намериха срещу дулото на една пушка с един едноок бял мъж, държащ спусъка.
— Не мърдайте от местата си, вие малки индиански копелета!
Имаше само секунда, за да реагират, но тя бе достатъчна за Белия Орел да блъсне настрана Пакостника. Изстрелът от пушката изрева в ушите им, но само няколко сачми попаднаха на плът.
Рошавият бандит направи грешката да помисли, че двете момчета са цялата опасност, пред която е изправен. Той се изправи, за да изпразни втората цев, когато Кучето му разкъса гърлото. Вторият изстрел попадна в земята, докато бандитът се свличаше на земята и писъкът му се задави в разкъсаната плът.
Джейк почти веднага се появи там, за да задържи Кучето. Той не беше сигурен, че сам нямаше да бъде ухапан, но щом заговори на животното, Кучето спокойно седна долу до убития бандит и облиза кръвта от челюстите си.
Бе ужасно да се гледа лицето на Уолф, но ръцете му бяха нежни, когато се протегнаха, за да погалят двете момчета.
— Колко лоша е раната ти? — попита той Белия Орел.
— Рамото ме боли малко — отговори детето.
Уолф обърна дивия си поглед към Пакостника, чиито очи все още бяха широко отворени от уплаха. Преди Уолф да може да каже нещо, Джейк се присъедини към индианеца.
Веждите на Джейк се повдигнаха, когато осъзна, че Уолф се грижеше за две индиански момчета. По- голямото не можеше да има повече от девет или десет години.
— Какво правят те тук?
— Ние дойдохме да помогнем на нашата майка — каза Белият Орел на английски.
— Джеф? — Косата на момчето беше по-тъмна, отколкото тази на Джеф, но зелените му очи — очите на Сам — гледаха неотлъчно Джейк. После Джейк позна носа на Сам, както устата и брадичката му. — Наистина ли си ти?
— Аз се казвам Белият Орел — каза момчето.
Джейк можа да види, че Джефри щеше да припадне от шока, като резултат от раната му. Той се обърна към Уолф и каза:
— По-добре да ги изведем оттук. Ранкин ще изпрати някой тук горе, за да види какво се е случило.
— Ела, Пакостнико — каза Уолф.
Белият Орел се изправи и започна да ходи сам, но Джейк го взе на ръце.
— Аз мога да вървя — протестира момчето.
— Просто се остави на чичо си Джейк, момче. Ние трябва да се движим бързо и така няма да оставим кървава следа за тях.
Белият Орел не можеше да спори за това. Фактически, не се чувстваше толкова добре, за да протестира много. Той облегна глава на рамото на чичо си и затвори очи.
Двамата мъже, заедно с двете момчета, се насочиха към далечния край на долината, където се намираше езерото. Кучето ги следваше на известно разстояние.
При езерото те срещнаха още един наскоро нает бандит. Скриха се в храстите, докато решат как ще е най-добре да се доближат до него.
— Не можем да си позволим да го оставим да стреля — каза Джейк. — Не трябва да дадем на Ранкин да разбере, че сме дошли в този край на долината.
— Остави това на мен — каза Уолф.
Този път Уолф направи грешка. Един камък се търкулна и стресна бандита.
— Кой е там? Говори, проклет да си или ще стрелям.
Уолф се намираше на открито, но остана съвсем неподвижен. Той видя как очите на бандита го отминаха, после се върнаха и забелязаха присъствието му.
— Мръсен индианец!
Джейк наблюдаваше как драмата се развива пред очите му, но все още държеше Джефри на ръце. Пакостникът бе този, който отвлече вниманието на бандита и така спаси живота на Уолф. Момчето се изправи и извика:
— Ахагейк! — После пъхна палци в ушите си и размаха пръсти към белия мъж. — Ела и ме хвани! — извика то на апахе. — Майка ти е кучка на койот! Ела и ме хвани, ти, малко койотче!
Бандитът така се стресна, че направи грешката да отмести прицела си от Уолф. Стрелата на индианеца намери целта си в сърцето му. Той падна на земята като камък.
Когато Джейк и момчетата се присъединиха към Уолф, Пакостникът държеше очите си сведени към земята. Той отново не се бе подчинил на възрастните.
Уолф постави ръка върху рамото на момчето и каза:
— Това беше постъпка на воин — да отклониш огъня на врага, за да спасиш някого. Аз съм благодарен за твоята храброст, Пакостнико.
— Ти не ми се сърдиш?
— Не съм казал това — каза Уолф със сардонична усмивка. — Ти можеше съвсем лесно да бъдеш убит. Аз щях да съжалявам за това.
Пакостникът засия пред Уолф.
— Аз ще запомня думите ти, татко. И ще се опитам да постъпвам по-добре.
Уолф почувства как гърлото му се стяга. От гордост за момчето. И от обич към него. И от надеждата, че винаги ще е достоен за възхищението на Пакостника.
Слънцето залязваше, което означаваше, че стана време двамата мъже да се върнат при каменната къща. Джейк направи една шина, за да обездвижи рамото на Джефри. Сачмите от огнестрелната рана трябваше да се извадят, но това можеше да се направи и по-късно. Засега кървенето спря.
— Аз искам да се грижиш за Белия Орел — нареди Уолф на Пакостника. — Ти ще останеш тук. Ще ме послушаш за това.
— Не се тревожи, татко. Ще направя, както ми каза.
Джейк остави Кучето да пази двете момчета докато той и Уолф се запътиха през долината, да спасят жените, които обичаха.
Уат Ранкин беше бесен.
— Как по дяволите те успяха да влязат в долината, без Фредерикс да ги види? — викаше той. Ранкин чу изстрела и изпрати Мексиканеца да види какво става.
— Не знам, сеньор — каза Солано. — Но едноокият е мъртъв. Аз проверих входа в долината и онзи мъж там също е мъртъв.
— Ами Прицъл? Той добре ли е? — попита Уат.
— Аз не отидох до езерото, сеньор. Помисли, че ще трябва първо да се върна тук.
