— Желая ти късмет с Тън — любезно отговори херцогът, за да прекрати неловката пауза. — Кой ще го язди на състезанията?
Челси смутено се закашля. Но дори и сега, в смущението си, изглеждаше прелестна, с леко зачервени страни и неспокойни мигли.
— Още не е решено, защото не мога да наложа мнението си на четиримата мъже в нашия дом. Но засега най-вероятният кандидат е Чифи.
— Е, той е най-добрият ви жокей. Може би дори е излишно да ти пожелавам късмет.
— Не мисля, че е излишно. — Гласът й внезапно затихна. Припомни си колко важно беше да спечели. — Ти си свикнал да побеждаваш, а за нас това е ново.
— Тогава се надявам този път да победите. — Тонът му бе безгрижен, но в очите му проблесна решителност.
Глава тринадесета
След първото състезание Синджън се приближи към тях; с невинно изражение на лицето, а когато погледите им се срещнаха в сините му очи светна закачливо пламъче.
— Не мога да се сдържа — веднага я заговори херцогът — да не ви поздравя за великолепната победа на Тън, лорд Дъмфрийс.
Челси несъзнателно затаи дъх. Тялото й се напрегна, сякаш очакваше някаква катастрофа.
Синджън прекрасно разбираше, че рискува с този привидно непринуден светски разговор, обаче трябваше непременно да я види. Държеше се лекомислено като влюбен гимназист. Тази мисъл го прониза като стрела и за миг сърцето му замря, но той побърза да я отрече. Не, не бе стигнал чак дотам да се държи като хлапак, вехнещ от несподелена любов. Но може би беше доста близо до това състояние. А много близо все пак не означаваше любов?
— Надявам се, че вече сте обмисляли възможността да продадете изгодно вашия шампион — добави херцог Сет, който никога не преставаше да се грижи за подобряване на състава на конюшните си.
— Може би ще го продадем — начумерено отговори графът. Все пак не можеше да се сърди до безкрайност на херцог Сет. Освен това бе в прекрасно настроение от победата на Тън.
Синджън побърза да се обърне към Челси и да се поклони грациозно. Девойката се смая при мисълта, че въпреки безкрайната плътска близост, на която се бяха радвали в спалнята му и сред пролетната трева на хълма, досега не бяха общували в присъствието на други хора. За разлика от друг път, херцогът бе изоставил кожения си жакет с ресни, наподобяващи облеклото на северноамериканските индианци. Днес бе облечен в зелено сако, скроено от опитен моделиер, което подчертаваше широките му рамене. Под него се виждаше светлобежова атлазена жилетка, украсена с фина бродерия. Снежнобялата му ленена риза бе стегната с грижливо завързана вратовръзка, а дългите му мускулести крака бяха обути в елегантни кожени плътно прилепнали панталони. Вятърът беше разрошил косата му и една черна къдрица падаше върху бузата му. Това й напомни как само преди няколко часа косата му галеше лицето й и Челси усети, че се изчервява.
— Вашият Тън е изключителен кон — многозначително се усмихна Синджън, сякаш бяха сами.
— Благодаря ви — отвърна тя, опитвайки се да скрие пламналите си страни и да потисне спомена за сутрешната им среща, на която Тън бе свидетел. — Съжалявам, че вашият кон не спечели. Надявам се, че не сте заложили прекалено много на Мамелюк.
Баща й, заобиколен от Дънкан и Нейл, изгледа херцога с подозрителен поглед. Единствено Колин се усмихваше сърдечно, защото не подозираше за връзката между сестра му и Синджън.
— Загубих в надбягванията, но спечелих нещо много по-ценно.
Дънкан долови интимния намек в думите на херцога и бързо погледна към сестра си.
— Радвам се за вас, Ваша Светлост. Навярно сте много щастлив.
— Наистина съм щастлив, лейди Челси.
Към тях се приближиха трима приятели на баща й — двама от тях притежаваха най-добрите конюшни в Йоркшир, а третият в Линкълншир. След поздравите разговорът се насочи към следващото състезание. Мъжете, с вид на познавачи, започнаха разгорещено да обсъждат и най-малките подробности около подготовката на конете. Баща й и братята й също бяха погълнати от разговора.
— Обичаш ли цветята? — тихо попита Синджън, без да изпуска от поглед групата мъже, които шумно спореха за минали надбягвания.
— Не е нужно да ми подаряваш цветя — също така тихо отвърна девойката, после крадешком извърна очи към баща си и плахо му се усмихна. — Но все пак ти благодаря.
— Харесваш ли теменужки?
— По-тихо — предупреди го Челси.
— Мисис Маклей харесва един от моите коняри. Той е от Шотландия, може би от Абърдийн. Не ми отговори на въпроса дали харесваш теменужки.
— Ти си изключително самонадеян и разглезен мъж — промърмори младото момиче, но в очите й се четеше възхищение.
— Значи отговорът ти е да.
Очевидно херцогът беше доста проницателен мъж.
— Чел, помниш ли дали Дънганън победи Плутон преди две години на конните надбягвания в Дънкастър? — Лицето на баща й бе почервеняло от разгорещения спор, както винаги когато ставаше дума за коне.
— Да, той спечели — отвърна Челси. — Пробяга три километра само за 3 минути и 45 секунди, а Плутон беше на десет секунди след него. Трети се класира Мейфлай с 4 минути и 2 секунди, а след тях бяха Джевалин и Доримънт.
— Казвах ли ти, Балард — триумфално извика графът. — Всички знаят, че Дънганън е потомък на Тримейн…
— Много съм впечатлен от познанията ти за конете — тихо рече Синджън.
— Ако и ти беше отрасъл в семейство като моето — сви рамене Челси, — и ти щеше да ставаш и да лягаш само с мисълта за коне и надбягвания.
— Навярно много ще липсваш на баща си, когато… — Той неловко замълча и сетне бързо добави. — Когато напуснеш дома си.
— Нямам намерение да напускам дома си. — Челси произнесе натъртено последните две думи и се усмихна. — Не всички жени искат непременно да се омъжат, така че можете да бъдете спокоен, Ваша Светлост.
Челси бе свалила грубите дрехи, с които бе по време на надбягванията, и сега беше облечена в рокля от яркочервено кадифе, която подчертаваше чувствените й форми и златистата коса. Само преди няколко часа Синджън бе галил разпилените й къдрици, които сега бяха подредени в елегантна прическа и наполовина прикрити от малка шапчица, украсена с перо на ушите й проблясваха изящни перлени обеци, а устните и бяха зачервени от целувките му. Младият мъж си помисли, че навярно красивата дъщеря на граф Фъргюсън ще промени решението си, когато се появи през следващия сезон в Лондон. Едва ли щяха да й липсват обожатели и кандидати за женитба. Тази мисъл го ядоса и той раздразнено сви рамене.
— Не се съмнявам, че ще промениш решението си, когато отидеш в Лондон — рязко изрече херцогът.
— Ако зависи от мен, никога няма да отида в Лондон. Предпочитам да живея със семейството си в Еършир и да се грижа за конете.
— Но нали баща ти иска да те…
— Може би вече е разбрал, че това няма да стане против волята ми — прекъсна го Челси. — Не мислиш ли?
— Чел, ела тук. Кажи на Харт това, което ми спомена вчера за ободрителната напитка, която си дала на Тън след състезанието.
— Извинете ме, милорд. — Девойката любезно се усмихна на херцога и тръгна към баща си.
Синджън наблюдаваше как тя непринудено се включи в разговора на мъжете, които с интерес слушаха обясненията и.
