нещо, тя или не ги чуваше, или отговаряше толкова разсеяно, че накрая Колин не се стърпя и извика:
— Чел, да не си заспала в креслото?
Тя се сепна, озърна се изненадано и смутено промърмори:
— Много съм уморена. Ще отида да си легна — и тръгна към спалнята си.
Рано сутринта Челси слезе до селото и изпрати бележката до Синджън, а после се върна в имението и веднага се зае с подготовката на конете за дългото им пътуване на север. Както очакваше, вече бе почти единадесет сутринта, когато и последният кон бе изведен от конюшнята и тропотът от копитата им заглъхна по пътя към селото. Махна за последен път с ръка и най-после си отдъхна от напрежението преди заминаването. Оставаше само да съобщи на прислугата за внезапната промяна в плановете й, когато пристигне „каретата на леля Джорджина“. Те бяха свикнали с хрумванията на господарите в последния момент. Освен това познаваха своенравния характер на мис Фергюсън, пък и всеки шотландец е практичен и здравомислещ още от раждането си. Слугите веднага щяха да се съгласят, че господарката им няма друг избор, освен да поеме незабавно към дома на болната си леля, придружена само от слугите на леля Джорджина. Всички се страхуваха от опасната болест и никой не искаше да се зарази от нея. Челси даде някои нареждания на мисис Маклей и на конярите и сетне се зае с опаковането на багажа си, като непрекъснато се ослушваше.
Когато пристигна куриерът с бележката на Челси, Синджън тъкмо подканваше момичетата на Хариет да се приготвят за тръгване. Херцогът се бе разбързал, но повечето от момичетата кисело се оплакваха от прекалено ранния час на ставане. Той прибегна до изпитаното средство за въздействие — раздаде по още няколко гвинеи на всяка от тях и недоволните гримаси моментално бяха изместени от признателни усмивки. Неколцината приятели, които бяха останали да пренощуват в имението все още бяха в леглата си.
С нейната бележка в ръка Синджън се оттегли в библиотеката. Дръпна тежките завеси, отпусна се в креслото до прозореца и разчупи печата на писмото. Инструкциите на Челси, написани с красив дребен почерк, бяха толкова подробни, че той не можа да сдържи усмивката си. От него се искаше да изпрати карета с двама коняри. Кочияшът трябваше да носи бележка от Елизабет, но каретата не биваше да пристига преди обяд. Да се каже на кочияша какво точно да говори, въпреки че
Приятелите му щяха да се изумят, ако узнаеха за приготовленията му по посрещането на Челси. Трябваше да си признае, че интересът му към красивата мис Фергюсън бе твърде необичаен. Може би, защото забраненият плод е по-сладък, помисли си херцогът. Тръсна глава, за да отпъди смущаващите мисли. Какво значение имаше, по дяволите, нали щеше да я притежава?
Гостите, които бяха останали да пренощуват в замъка, бяха събудени необичайно рано, тъй като домакинът гореше от нетърпение да остане сам. Слугите получиха заповед да сервират закуската по стаите, за да не се губи излишно време. В осем и половина херцогът с любезна усмивка изпрати и последния от тях. Най-после бе останал сам. На красивото му лице бе изписано безкрайно задоволство.
— Успяхте да се отървете от всички, сър — многозначително се усмихна икономът. Той бе осведомен за плановете на господаря си.
— Справих се отлично, нали? — засмя се Синджън. — Пристигна ли каретата от Нюмаркет?
— Още не, сър.
— Веднага ми съобщи, когато дойде. Намери ли ливрея за кочияша без моя герб?
— Разбира се, сър.
— Искам във всички стаи да има свежи цветя. Да се проветрят салона и спалните. Приготви ли пътническия ми костюм? — попита той и в сините му очи за миг проблесна тревожна искра. — Изпрати ли в хижата една каса бордо?
— Да, сър. Всичко е готово. Не се безпокойте, сър.
— Нали не си забравил да добавиш и няколко бутилки токайско?
— Разбира се, че не, сър.
Синджън въздъхна с облекчение.
— Кажи на всички слуги, че ако се разчуе за посещението на дамата в ловната хижа и адът ще им се стори рай.
— Разбрах ви отлично, Ваша Светлост. — Съмърсет събра слугите и толкова живописно и убедително им предаде заповедта на господаря, че всички потрепериха от страх.
— Чудесно се справи, Съмърсет. Благодаря ти. — Херцогът се усмихна и погледна небето. — Прекрасна сутрин, нали, Съмърсет?
— Да, сър. — Икономът предпочете да не споменава, че случаите, при които херцогът е буден в такъв ранен час, са само след нощи, в които въобще не си е лягал. Ала тогава Синджън рядко бе посрещал утрото с подобен възторг. Явно тази нова дама бе променила навиците на господаря му до неузнаваемост. През последната седмица младият херцог спа сам, което накара слугите да се разтревожат за здравето му. Камериерът Пимс им довери, че Негова светлост се е влюбил в някаква непозната лейди. Според Пимс била от някое съседно имение, защото Негова светлост се върнал в много добро настроение от утринната езда, а на кожените му панталони имало зелени петна от трева.
Синджън нетърпеливо погледна в посока към Нюмаркет, а сетне отново вдигна глава към слънцето, за да прецени колко е часа.
— Още няма девет, сър — съобразително изрече Съмърсет.
— Да, още е много рано — въздъхна младият мъж, направи няколко крачки, обърна се и отново погледна към Нюмаркет.
— Желаете ли да изпратя Том да провери дали каретата идва, сър?
— Не, не… ще почакам. — Изтупа една прашинка от маншетите на коженото сако и отново се втренчи в посока към Нюмаркет. — По дяволите! — гневно извика той. — Трябваше вече да е тук, нали, Съмърсет? — промърмори Синджън. — Предполагам, че многобройните гости са ме изнервили — нетърпеливо изръмжа той. — Проклети навлеци! Цяла нощ гуляят и развратничат, а на сутринта и с ритник не можеш да ги изкараш от леглото. Ще се поразходя малко в парка — внезапно съобщи той. — Повикай ме веднага щом каретата пристигне — добави херцогът и се отдалечи, пъхнал ръце в джобовете на сакото си.
Икономът бе озадачен. Господарят му не приличаше на себе си. Херцог Сет от години прекарваше вечерите си сред шумни компании, а самотните нощи се брояха на пръсти. Съмърсет поклати глава и промърмори:
— Разбира се, сър. Веднага, щом каретата пристигне, ще ви съобщя.
Ала само утринният вятър чу думите му. Господарят у вече бе прекосил половината от посипаната с камъчета алея.
Малко по-късно, докато отпиваше от чая си в трапезарията за прислугата, Съмърсет сподели с останалите слуги предположенията си за непозната дама, която толкова много бе повлияла на господаря им.
— Той не взима прислужници със себе си — мърморейки, поклати глава мисис Абетън. Очичките върху закръгленото й лице заблестяха от любопитство. — Може би не е лейди. Една истинска лейди никога не пътува без камериерката си. — Синджън бе наследил мисис Абетън заедно с имението. Старата икономка забелязваше и най-малките промени в поведението на младия херцог спрямо гостенките в Сикс Майл Ботъм. Знаеше за всичките му любовници и Синджън щеше да се изуми, ако видеше списъка с имената и титлите на дамите, който бе скрит в молитвеника на мисис Абетън. И тя, както и останалите слуги, обожаваше младия си господар. Синджън не приличаше на баща си. Старият лорд не обичаше гости и прекалено много държеше на достойнството и титлата си. Това бе източник на постоянни разправии между бащата и сина. За разлика от покойния херцог, Синджън се държеше сърдечно и непринудено с всички, независимо от положението им в обществото.
— Няма значение дали тя е дама или не е — напомни Съмърсет на мисис Абетън. Имаме инструкции да се отнасяме към нея като към кралица. Подредихте ли в гостната стая лилиите, които Негова светлост поръча от Кингсуей?
