Макар парите да бяха необходими на баща й, Челси бе достатъчно честна, за да си признае, че с нетърпение очаква мига, когато отново ще види очарователния херцог Сет.
Девойката не посмя да погледне в очите слугата, който й помогна да се настани в каретата. Облегна се вцепенено назад и скръсти ръце в скута си. Вратата шумно се захлопна и каретата потегли. Едва тогава Челси пое облекчено дъх. Показа се на прозорчето и махна на слугите.
Не се усмихна, защото това не би подобавало на тревожните обстоятелства около заминаването й. Сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че ще изхвръкне.
Глава петнадесета
Слънчевите лъчи се пречупваха в черния лак на каретата. Синджън я забеляза още когато изскочи от гората и пое по пътя през ливадите. Изтича в къщата, за да извика прислугата. Когато Челси прекрачи вратата на каретата и пое ръката на херцога, той я посрещна с усмивка и поклон като почетен гост.
В първия миг девойката се изненада, но се почувства поласкана. Херцогът я представи на слугите, строени в редица, досущ като почетна рота пред парадния вход на имението. Повечето от прислужниците, според думите на домакина, били в имението още от раждането му. Докато изпълняваше ритуала по тържественото посрещане, предназначен само за най-скъпите и изискани гости, херцогът се държеше извънредно галантно и любезно.
— Лейди Челси ще иска да си почине от пътя — обърна се той към икономката. С учудваща за пълното й тяло бързина, мисис Абетън веднага се завтече към горния етаж, за да даде нужните указания на камериерките.
— Да не би да се страхуват от камшика ти? — тихо попита Челси и тъмновиолетовите й очи дяволито примигнаха. В къщата на баща й слугите бяха като членове на семейството и по-скоро им се даваха съвети, отколкото заповеди.
— Никога не ги бия в присъствието на гости — промърмори Синджън. — Така че всички ще се радват на присъствието ти и ще се молят да не бързаш да си тръгваш. — Мисис Абетън, придружете лейди Челси до стаята й — нареди той с по-висок тон.
— Сама ли ще отида в стаята си? — запита Челси за ужас на смаяните слуги.
— Не искаш ли да останеш за малко сама?
— Скъпи… — започна тя и спря, забелязала изумлението в погледа на иначе доста сдържания Съмърсет. — Дотук пътувах само четири километра. Не съм дошла от другия край на Англия, така че не съм уморена. Много ми е приятна компанията ти — гласът и внезапно премина в шепот, — но искам да останем сами по-късно.
Синджън се усмихна, поклони се галантно и я целуна пред очите на прислужниците.
— Предай на всички благодарностите ми, Съмърсет. Можете да ги освободите. Мисис Абетън скоро ще обядваме. Къде би желала да се настаним, скъпа?
— Все ми е едно.
Той хвана ръката й и Челси потръпна от удоволствие.
— Харесваш ли лилии?
— О, да, много!
— Е, тогава ще се насладим за обед в салона, заобиколени от десетки лилии — усмихна се Синджън и прошепна нещо на Съмърсет.
Херцогът разтвори пред нея вратата към салона и тя ахна от изненада.
Величествената зала, с висок свод, украсен с фрески, изобразяващи Нептун и морски сирени, със стени покрити с гоблени и фризове с орнаменти от позлатен бронз, бе изпълнена с безброй бледожълти, бели и кремави лилии, поставени във вази те бяха пръснати на голямата маса, на страничните масички за чай или кафе, по первазите на прозорците, върху мраморната полица над камината и над конзолите към стените.
— Колко е красиво — смаяна прошепна Челси.
— Обещах ти, че ще се храним заобиколени от лилии — лъчезарно се усмихна Синджън.
— Но… откъде си намерил толкова много цветя?
Херцогът се засмя.
— Много ли ти се струват? Почакай, това съвсем не е всичко. — Той рязко се обърна, прекоси просторния салон и започна да отваря вратите към съседните стаи. След минута се върна при нея с ликуваща усмивка. — Моите слуги вероятно са опустошили всички градини в графството. Ела да видиш. Цялата тази красота е за теб.
Челси бе изумена и трогната от грижите на херцога и слугите му, затрупали с цветя всяка стая в замъка, в чест на пристигането й. Безчет букети с най-различни форми, размери и цветови съчетания красяха салоните, коридорите, спалните и будоарите. Въздухът ухаеше на странна смесица от екзотични аромати.
— Благодаря ти — прошепна тя и сладко се усмихна. — Наистина съм поразена.
— Е, значи наистина си е струвало — подразни я той, — защото целта ми беше именно да те смая.
— Не мога да отрека, че едва ли някой е постигал по-успешно целта си.
Прямотата й го очароваше всеки път, когато се сблъскваше с нея. Имаме цяла седмица на разположение, помисли си той и сърцето му заби буйно в гърдите. Цели седем дни, сто шестдесет и осем часа. Колко ли минути, колко ли секунди прави това? Усмивката му бе очаровала и ангелите в небето.
— Много се радвам, че те срещнах — гласът му прозвуча тихо и дрезгаво.
— Знам, че не е прилично да го казвам — промърмори Челси и го погледна, — но аз също се радвам. — Надигна се на пръсти и го целуна по брадичката.
Обядваха сред импровизираната градина, ухаеща на пролетни цветя. Сервираха им прясна сьомга, аспержи, кайсиев пай, изстуден ананас. Синджън очакваше това меню да й хареса, защото бе изтънчен познавач на женския вкус. Бяха заобиколени от прекрасни цветя, чийто аромат бе не по-малко възбуждащ от нетърпението, скрито в думите им. И двамата ядоха малко. Бяха прекалено развълнувани и изпълнени с трепетно очакване.
Синджън пи от крушовото бренди, което бе открил в един манастир в Пиринеите. Благодарение на ежегодните щедри дарения за монашеската обител, оттам редовно му изпращаха по няколко каси от това рядко срещано, но с превъзходен вкус питие. Предпочиташе да го вкусва през ленивите следобедни часове. Напитката бе доста силна, но ароматът й напомняше свежото ухание на пролетта във високите планини.
Челси отпиваше на малки глътки от изстуденото шампанско, сервирано в старинна чаша от персийско стъкло. В първия миг красотата на чашата я стъписа и тя му каза, че би било грехота да се използва за пиене това произведение на изкуството.
— Дарий, който е ценял красотата, навярно не би се съгласил с теб — засмя се Синджън. — Впрочем той е разбирал много от коне.
— Вкусът към красотата и увлечението по конете съвместими ли са? — развеселено запита Челси.
— Не — галантно отвърна Синджън, — но и двете увлечения са признак за дълбока емоционалност.
— Тогава ти би трябвало да си много емоционален?
— О, да, определено. — Усмивката му го правеше още по-красив. Гласът му бе мек и ласкав като кадифе. При други обстоятелства думите й биха го подразнили, но сега, когато двамата бяха сами в неговия дом, отпуснати в креслата стил Луи XIV, заобиколени от разкошните лилии, тя му се струваше по-свежа и прекрасна от цветята и възбуждаше в него единствено желанието да я обладае. Бе облечена в скромна ленена рокля, без деколте, украсена само с брошката, която й бе подарил. Златистите й коси бяха стегнати отзад със зелена панделка, не носеше обеци. Ако някога боговете решат да заслепят света с неподправена красота, навярно биха спрели избора си върху нея.
— Не искаш ли да се качим в стаята ми? — попита Челси, сякаш бе прочела мислите му. По-точно ги отгатна по изражението на очите му.
— Не. Аз мога да чакам.
— Това означава, че имаш голям опит — невинно се усмихна тя.
Нямаше защо да й казва, че търпението никога не е било отличителна черта от характера му. Не му се
