впечатленията си от Париж. Младият лорд бе наредил да изкопаят канали между три от именията му, за да се превозват конете със салове между отделните състезания. По време на войната херцогът бе прекарал почти две години в северноамериканските колонии, бе пътувал много из Близкия изток и Северна Африка, за да търси расови арабски коне.
— Възнамерявам отново да замина за Тунис… Може би през есента. Един приятел ми писа, че един от шейховете в пустинята притежавал фантастичен жребец. Добре ще е, ако успея да го убедя да ми го продаде, макар досега да е отказвал всички предложения.
— Колко годишен е конят? Често ли пътуваш до Тунис? Вярно ли е, че в пустинята има лъвове и че държат жените си в хареми? Арабските шейхове приличат ли на илюстрациите от книгите? — Челси го засипа с куп въпроси, а очите й светеха от любопитство и възбуда.
Синджън подробно отговори на всеки неин въпрос, като оживяваше разказа си с цветисти анекдоти и живописни описания за природата на Северна Африка. Когато свърши девойката замечтано въздъхна:
— Завиждам ти, че толкова много си пътувал.
По това време англичанките пътуваха из целия свят, но тя никога не бе имала пари за подобни пътешествия.
— Навярно някой ден… — замислено прошепна тя.
Той подробно й описа пътуването си от Акра до Тунис.
Когато пристигнаха в ловната хижа и двамата се чувстваха сякаш се познават от дълги години.
Каретата спря пред постройка с червени тухли от елизабетската епоха, с високи остри фронтони и дузина комини. Утринното слънце грееше в прозорците, а зелените заоблени хълмове на Лейчестършир чезнеха на юг в далечината. Синджън отвори вратата на каретата и скочи на земята.
— Побързай! — извика той и радостно се огледа.
Когато Челси се показа на вратата на каретата, той разтвори ръце и се усмихна:
— Скачай! Аз ще те хвана!
Тя се озова в прегръдките му, а Синджън я завъртя и нежно я целуна.
— Знаех си, че само това чакаш — промърмори тя, ала теменужените й очи грееха от щастие.
— Ти си прекрасна, Челси — прошепна херцогът, а устните му докоснаха върха на малкото й изящно носле.
Сетне я пусна на земята и се засмя по познатия й дяволит начин.
— Мисля, че тук ще ти хареса.
— Вече ми хареса.
Усмивката й светеше като утринното слънце.
Глава шестнадесета
Ловната хижа на Синджън в Оукъм напомняше на къщата му в имението, по-голяма и по-внушителна от всички останали сгради в графството. Тя бе препълнена със старинни мебели, трупани с десетилетия, с окачени по стените картини от непознати, чуждестранни майстори, спомен от странстванията на предшествениците му из близки и далечни страни. Но тук липсваха просторните салони на замъка в имението Сикс Майлс Ботъм. Стаите в хижата бяха малки и с ниски тавани, но много по-уютни, а стените бяха покрити с ленени платна. Коридорите и стълбите се виеха в невъобразима плетеница. Едно доказателство за любовта на предците му към строителството. През цветните стъкла светлината струеше като отблясък от скъпоценен камък и подчертаваше яркочервените шарки на персийските килими, блясъка на старото злато, тъмносините карминените или пищни зелени багри на бродираните тапицерии. Полираните до блясък подове искряха, причудливите извивки на дърворезбата по скриновете и креслата се очертаваха.
Още от прага лъхаше на богатство, трупано от години. Като че ли стените нашепваха, че тук са живели няколко генерации от прославения род Сейнт Джон и занапред ще живеят неизвестно още колко поколения.
— Сградата невинаги е била само ловна хижа — сподели Синджън след края на първата обиколка, през която той и Челси не си размениха нито дума. Багажът й отдавна бе оставен в преддверието, а каретата с кочияша вече пътуваше по обратния път. Двамата седнаха в малкия салон, откъдето се разкриваше приказна гледка към зелената долина на Юг. Синджън й поднесе чая. Парата още се надигаше от гърлото на сгорещения чайник. Той добави малко бренди в своята чаша и мило й се усмихна.
— Преди много години тук е живял първият граф Сейнт Джон, преди кралицата да го изпрати с мисия в далечното руско царство. Струва ми се излишно да споменавам, че той се завърнал от Московията много по-богат и веднага се заел със строежа на внушителната резиденция в Стемфърд.
— Да, в Кингсуей. — Всяко дете в Англия научаваше още в училище трогателната история на стария граф, който посветил четиридесет години от живота си на благородната мисия да допълва ренесансовия блясък и изящество на замъка си, за да заслужи възхищението на Нейно Величество.
Синджън кимна.
— Когато съм в графство Лейчестършир, винаги предпочитам да отсядам в тази стара ловна хижа. Сега замъкът в Кингсуей е под надзора на останалите членове на рода.
— Но не живееш ли там?
— Не, само съм си запазил един апартамент, в случай, че някога ми се прииска да погостувам на роднините си.
Очевидно не се смущаваше от странния факт, че като един от най-знатните благородници в Англия неговата резиденция не е жилището, което той обитава през по-голямата част от годината. Челси благоразумно прецени, че ще се окаже неуместно да прекалява с любопитството си, затова заговори за умението да се приготвя чай.
— Не предполагах, че един знатен благородник ще знае къде е вратата на кухнята.
— Бавачката ми ми позволяваше да стоя при нея в кухнята, още когато бях съвсем малък. Може би е била влюбена в иконома. А той, доколкото си спомням, бе женен за друга. Но нали забранената любов не е запазен периметър само за висшите кръгове? — подигравателно се усмихна херцогът.
— Нима си се научил да приготвяш чай още от тригодишен? — Сега бе ред на Челси да го предизвика, но темата за извънбрачните връзки не й допадна.
— Хм, да, но не само това научих — рече Синджън и нехайно сви рамене. — Много ми харесваше да стоя в кухнята и да следя движенията на готвачите. Родителите ми не ми обръщаха кой знае колко внимание. Имаше бавачки и слуги, наети тъкмо за тази цел? — Този път усмивката му не успя да прикрие обзелата го меланхолия, отвеяна от спомените за детството. Но обичайното му ведро изражение бързо замени леко натъжената усмивка. — Забравих да ти съобщя, скъпа, че все пак ще имаме нужда от двама- трима слуги, главно в кухнята, разбира се.
— Защо? И аз мога да върша доста неща в домакинството.
Този път изненадата му бе пълна. Нито една от дамите, с които се бе забавлявал досега, не умееш да измие дори една чиния.
— Благодаря ти — любезно отвърна домакинът. — Но ако трябва да бъда честен до край, трябва да ти призная, че не желая да си губиш времето.
Челси веднага разбра. Синджън не можа да довърши фразата. Гласът му стана дрезгав, а в очите му се появи познатият й подканващ блясък.
— Е, щом се налага, можеш да наемеш няколко слуги от селото да идват за два-три часа на ден. Тогава няма да ни притесняват кой знае колко. Познаваш ли някого в селото?
— Обикновено пристигам в хижата с неколцина прислужници от имението си. — Той се ухили предизвикателно. — Нима не виждаш колко съм увлечен по теб… искам да сме само двамата?
— Не бих желала да се държа по начин, който не подобава на една истинска лейди, но… — Челси остави чашата с чая върху чинийката, — но аз… е, не мога да устоя, когато си тъй близо до мен… колко часа пътувахме двамата, сами в каретата… — Тя млъкна, като си припомни колко дръзко се бе запознала с прочутия херцог Сет, известен с разпуснатото си поведение. Тъмните й мигли се спуснаха, за да прикрият срама в очите й. Едва сега осъзна къде се намира. Далеч от своя дом, сама с мъж, за пръв път в живота си, при това за цяла седмица.
