откъсва от тялото.
Простена още веднъж и сетне пред очите му се спусна непрогледен мрак.
Раната в рамото не представляваше опасност за живота му.
Всички от рода Фергюсън бяха отлични стрелци.
Челси Еймити Фергюсън нямаше да остане без съпруг.
Мъжете отнесоха безжизненото окървавено тяло при аптекаря на селото.
— Злополука по време на лов — обясни граф Фергюсън с тон, който подсказваше, че всички въпроси са нежелателни. Трябваше да почистят раната и да я превържат, защото ги чакаше още път.
Аптекарят започна да промива раната, доволен, че пациентът му е в безсъзнание, защото куршумът бе раздробил костта и изваждането му беше много болезнено.
— Тази нощ не трябва да пътува — каза аптекарят. — От друсането по пътя раната може да загнои.
— Утре ще почива — рязко отвърна граф Фергюсън.
— Събудете го.
Аптекарят поднесе към ноздрите му шишенце с амонячна сол. Синджън се размърда и бавно отвори очи. В първия миг помисли, че се намира в колониите, ала пронизващата болка в рамото го накара да си припомни, че не е в Саратога, а жертва на бъдещия си тъст.
Нощното препускане бе истински ад за ранения херцог, който изтръпваше от болка при всяко полюшване на седлото. Синджън бе уверен, че мъките му доставят огромна радост на граф Фергюсън. Стисна зъби, за да не извика. За щастие аптекарят му, бе дал щедра доза лауданум, която до известна степен облекчаваше страданията му. Един ден щеше да отмъсти на този мъж, който бе разрушил живота му.
Херцог Сет не бе отмъстителен по природа, но през тази безкрайна нощ откри, че е способен да замисля злоради планове за отмъщение и в гърдите му се разгоря яростна омраза към целия род Фергюсън.
Пристигнаха в Холибоу, графство Еършир, рано вечерта на следващия ден. Без излишно суетене заведоха пленника в спалнята на първия етаж. За негова изненада го очакваше вана с гореща вода и чисти дрехи.
До леглото остана само възрастният камериер. Очевидно шотландците го смятаха за безпомощен и не очакваха да събере достатъчно сили, за да стисне остарелия прислужник за гърлото. След като се изкъпа, мълчаливият прислужник сръчно смени превръзката му, помогна му да се преоблече и накрая му донесе подноса с вечерята. На вратата се показа Нейл, с насинено око от точния удар на Синджън по време на вчерашната схватка в будоара на Касандра.
— Ще те оставим само за пет минути насаме със сестра ми, за да изясните отношенията си.
Вратата се затвори зад Нейл. Прещракването на ключа му напомни, че е затворник. Нищо не му оставаше, освен да изчака следващата сцена в трагедията, изместила безгрижния му досегашен живот.
Мозъкът му пламтеше от ярост. Само знатен благородник, приказно богат и любимец на всички знатни дами в столицата, би могъл да разбере страданието на безпомощния херцог Сет. Сега бе само жалък и безправен пленник, като избягал роб, окован във вериги. Немислима участ за аристократ от неговия ранг, непоносим жребий за мъж като Синджън, който не пречупваше гордостта си дори пред най-ужасните заплахи, не отстъпваше от решението си да живее волен и необвързан, въпреки непрестанните натяквания на баща си за моралните задължения на наследника на гордата фамилия Сет. Преди години, след ужасния разрив със стария херцог, синът му бе предпочел риска да изгуби всичко — и титла, и богатство, и почести — но да не се подчини на бащината воля.
А ето докъде стигна сега. Тежко ранен, безправен пленник, който още утре ще поведат като жертвен агнец към олтара.
И всичко това заради една златокоса кучка.
Глава двадесет и четвърта
Синджън стоеше в средата на стаята, с очи, приковани към вратата. Гневът напираше неудържимо в гърдите му. Трябваше да стиска безпомощно ръце, за да не строши масата пред себе си. Или да стовари юмрука си върху някоя друга цел. Най-много би желал това да бъде лицето на тринадесетия граф Фергюсън.
Когато се появи на прага тя изглеждаше сломена и бледа. Беше облечена в карирана шотландска рокля, в синьо и зелено, скрепена на рамото й с брошка, символизираща герба на клана Фергюсън и странно контрастираща с пребледнялото й лице. Синджън се вцепени. В първия миг в гърдите му се надигна чувство на симпатия към виновницата за страданията му през последните два дни. Толкова трагичен му се стори израза на теменужките й очи. Обаче съчувствието се стопи без остатък щом чу как пазачът в коридора превъртя ключа след влизането й. Зловещият звук му напомни, че след броени часове трябва да се омъжи за тази проклета шотландка.
— Ти, кучко… — изхриптя херцогът, задавен от безсилна ярост. — Това ли преследваше още от първата ни среща? Очевидно петдесет хиляди гвинеи не ти стигнаха! Сигурно тази камара пари не можа да напълни гушите на алчните шотландски мародери. Затова сега посягаш и към титлата ми.
Бузите й пламнаха от бруталното му посрещане. Ако не бе тъй нещастна, щеше да намери сили да отвърне достойно на обидата. Но в този миг и тя се чувстваше пленница, също като него.
— Съжалявам за всичко, което е трябвало да понесеш, за раната ти и за… гнева на баща ми. И независимо от всичко, което в този момент си мислиш за мен — тихо промълви Челси, — длъжна съм да ти заявя, че никой не е искал моето съгласие за тази авантюра. Разбирам гнева ти — продължи тя и облегна ръце на вратата зад гърба си, като опора срещу презрителния, изгарящ поглед на пленника срещу нея. — Разбирам те много добре, защото аз съм не по-малко от теб обидена от жестокото решение на баща ми. Обаче не можеш да отречеш, че и ти имаш свой дял в тази трагедия… и ти си отговорен… Защото това дете е твое.
— Може би — мрачно процеди озлобеният херцог. Очите му напомняха късчета лед. — Доколкото мога да си спомня, в Оукъм ти напомних да използваш гръцки тампони.
— Тогава трябва да е станало преди Оукъм, макар че — язвително рече тя, възмутена от подозрението му — в Оукъм се случваше понякога да изгубиш търпение и да се нахвърлиш отгоре ми, преди да успея да си поставя един от гръцките тампони.
Челси полагаше неимоверни усилия да сдържа чувствата си и да говори разумно. Ако не бе пленник в имението на баща й и ако не го заплашваше насилствена венчавка, може би той щеше да се съгласи с думите й.
— Може да си съблазнила някого по време на пътуването си от Нюмаркет до Оукъм… Или след като се разделихме — нагло я упрекна херцог Сет. — Никак не ми харесва идеята ти да ме провъзгласиш за баща на детето ти.
— Въпреки знатния си произход ти се оказа само един долен негодник! — Челси видимо се стараеше да избягва крясъците и ругатните, обаче тъмновиолетовите й очи го жигосваха като нагорещено желязо. — И никой няма право да бяга от своята отговорност. Но ти явно не си свикнал да ти се говори така. — Внезапно тя въздъхна примирено. — Слушай — продължи с по-тих тон, — нямам сили да споря кой е по-виновен от двама ни. Аз изцяло поемам моята част от вината за зачеването на това създание, от сега обречено да бъде нещастно. И сега нямаше да съм тук и да се опитвам да разговарям с теб, ако не бях жертва, както и ти, Синджън, на жестокостта на баща ми и братята ми. Ако можех, щях да се скрия някъде вдън земя и да го родя. Без теб, без дори да научиш за това, че повторно си станал баща. Без да ти поискам дори един грош. Когато се срещнахме, аз не се интересувах от теб, а мислех единствено как да се спася от домогванията на епископ Хетфийлд. И сега нищо не искам от теб, обаче моето семейство не дава и дума да се издума за друг изход, а аз съм безпомощна срещу трима мъже. — Вирна леко глава и го огледа с критичен поглед, какъвто той за пръв път виждаше у нея. — Обаче другите мъже поемат отговорността за децата си… макар че твоите изискани лондонски дами и джентълмени да са на твоя страна.
Синджън я изгледа с презрително присвити очи. Болката в рамото му се усилваше при всяка, нейна по-
