разкритие. Ако не беше вързан за масивния стол, щеше да го удуши с голи ръце.
Графът пристъпи бавно към пленника си с лице, потъмняло от ярост. Синджън отдръпна главата си назад в очакване на следващия удар. Но мъчителят му бе намислил друго. Приближи се още и го сграбчи за раменете, рязко и безжалостно. Знаеше, че херцогът ще се сгърчи от нетърпимата болка. Прошепна с безумен блясък в очите:
— Само да се окаже, че не ме лъжеш… ще те осъдя за прелъстяване на дъщеря ми… Но ако си ме излъгал, ще те претрепя като мръсно куче загдето петниш името на детето ми. Мразя те, защото зася семето си в утробата й. Скъпо ще ми платиш за това, Сейнт Джон, много скъпо… Ще ми платиш с този къс хартия, с кръвта си, с живота си.
Пребледнял като платно в болезнената хватка на графа, Синджън стисна зъби, решен на всичко, само и само да не му доставя радост с малодушието си.
— Върви по дяволите! — простена той с отмалял глас.
Графът още по-яростно стисна ръце.
В ушите на Синджън екнаха безброй звънци, пред клепачите му затанцуваха ярко светещи снежинки. Само стоманената му воля попречи да изохка за милост и го спаси от припадъка. Пот изби по горната му устна. Пръстите му се вкопчиха като нокти на ястреб в облегалките на стола. Зъбите му затракаха.
— Нека да го прочетат твоят и моят адвокат… нека… ще изгубя съзнание… още малко и…
— За теб всичко е само игра! — кресна графът. — Дори и съблазняването на дъщеря ми… — Вбесен от безсмислено проваленото бъдеще на Челси, от безсрамното поведение на зет си, дори и в моментното му състояние на вързан, като пленен звяр, графът искаше да забие кинжала си в гърлото на този отявлен развратник, погубил единствената му дъщеря.
Знаеше, че може да го смаже, да изстиска последната искрица живот от гръкляна му, да изцеди кръвта му до сетната капка и така да спаси света от пагубното му влияние. Ръцете му се свиха инстинктивно. Изпитваше садистична наслада при вида на гърчещото се от болка лице на Синджън, дори се запита как може да удължи агонията на жертвата си. Вените по шията на Синджън набъбнаха, пот ороси слепоочията му. Безпомощно замята крака във въздуха в усилието си да се задържи на стола.
Никакъв друг звук не нарушаваше тишината, освен накъсаното му дишане и хриповете от гърлото му.
— Бог да ми е на помощ… — избъбри Фергюсън, скован в безсилен гняв, преди да пусне рамото на Синджън. — Не мога да сторя… Рязко се изправи и изгледа отвисоко пленника си, страховит, като някой бог на възмездието. Не можеше да убива вързани хора, колкото и да бе помрачено съзнанието му.
Изтекоха мъчителни секунди, които му се сториха дълги като полярна нощ, преди пламналият му мозък да реагира на последния прилив на изгарящата болка и още толкова, преди да осъзнае сигнала, оповестяващ спасението му. Челюстите му се отпуснаха. Вкочанясалите му пръсти се разтвориха. Оказа се, че в дробовете му е останал въздух, колкото да се изхрачи и да просъска с непоносимо дръзкия си тон:
— Ако това е игра, Фергюсън, кога ще дойде моят ред?
— Може би, след като се роди детето — рязко отвърна бащата на Челси. — Можеш сам да си избереш оръжието, с което да се дуелираме.
— Защо е този внезапен пристъп на кавалерство, Дъмфрийс? Защо още сега не ме довършиш с един удар?
От заслепяващата го ярост Синджън се задави и главата му изтощено клюмна на гърдите му.
Всъщност от двамата врагове по-смутен бе Фергюсън. Не можеше да повярва в падението на дъщеря си. Умът му не искаше да приеме разкритията на Сейнт Джон. Досега нито за миг не бе заподозрял нито за сделката между Синджън и Челси, нито за тайните им срещи. До този миг знаеше само за онази нощ в Нюмаркет. Но сега не беше толкова уверен в непорочността на дъщеря си. И в своята, ако се окаже вярно твърдението на Синджън, че той е дал онези пари на Челси. В главата му цареше неописуем хаос, струваше му се, че светът в следващия миг ще се сгромоляса. Мисълта за окаяната участ, очакваща единствената му дъщеря, го прободе като дамгата на палача. Ако не бе попаднал в безизходица, херцог Сет, най-отявленият женкар и развратник в цял Лондон, прекарал през леглото си половината куртизанки и проститутки в огромния пристанищен град, би бил най-неприемливият кандидат за ръката на любимата му дъщеря.
— Не си играй със съдбата, Сейнт Джон — озъби се графът, обърна се рязко и тръшна вратата зад себе си.
Челси трябва да даде отговор на всичките му въпроси.
На следващата сутрин графът и синовете му заминаха на юг. Когато съгледвачите съобщиха тази обнадеждаваща вест на Сенека, червенокожият водач на групата преследвачи радостно въздъхна:
— Най-после.
Сенека се замисли за следващите ходове на граф Фергюсън и мъдро прецени, че трябва да се отправи на юг по следите им. С неохота даде заповед за отстъпление, но се закле да се върне, колкото бе възможно по-скоро. Не можеше да знае, че ще му се наложи доста дълго да чака, преди да изпълни клетвата си.
Глава двадесет и седма
Екзотична група от циркови артисти бавно се придвижваше през скалистата местност. Над главите им кръжаха и грачеха морски птици, обезпокоени от странните пришълци или може би привлечени от цветните флагчета, които се развяваха от покрива на каретата, теглена от два прекрасни дорести коня. След каретата препускаха четирима конници, загърнати в дълги черни пелерини. Прашните им лица бяха скрити от ниско спуснатите качулки.
Още по-екзотично бе облечен кочияшът на каретата — в кожен костюм с дълги ресни по ръкавите, а дългата му коса бе превързана с кожена лента и украсена с разноцветни пера. На седалката до него седеше още един мъж, който свиреше на флейта от слонова кост. Капризният вятър отнасяше звуците на флейтата далеч пред тях.
Групата приближи към сивата гранитна постройка. Въоръжените шотландци ги забелязаха и любопитно се втренчиха в тях. Мъжете от цирковата трупа крадешком огледаха разположението на стражите. Четирима пазеха пред конюшнята, трима се бяха разположили на върха на хълма зад къщата, а други двама стояха отпред. Двама се разхождаха по верандата, един беше при прозореца на стаята на Синджън, а още двама под другите три прозореца.
Висок тъмнокос шотландец, който явно бе един от шефовете на охраната, им махна да спрат на стотина метра от вратата. Заобиколен от двама помощници, той огледа странната карета и строго попита:
— Какво търсите тук?
— Пътуваме за Северна Шотландия, за да забавляваме и веселим народа, полковник — отвърна Сенека и леко наведе украсената си с пера глава.
— И с какво ги забавлявате? — попита мъжа, изпречил се пред тях. Гласът му вече не звучеше толкова остро.
— Изпълняваме любимите номера на пашата на Магреб, ваше превъзходителство. Сред нас има акробати и играчи на въже, змиеукротител, изключителни ездачи и очарователната…
Мъжът се поколеба, но чувството му за дълг взе надмощие и той неохотно рече:
— Не можете да останете тук. Нямаме време за забавления…
— Можем да ви предложим ароматни ликьори от най-вкусните плодове на Африка, ваша милост, които ще ви накарат да се почувствате като в рая. От този нектар душата се възнася, а тялото олеква.
Двамата лейтенанти, застанали малко по-назад, настръхнаха от любопитство и единият възбудено заговори:
— Чувал съм за такива напитки, Дугъл. Разправял ми е Мактейвиш, който е пътувал по техните земи. От тях човек се чувствал на седмото небе.
— Тук сме, за да вършим работа, а не да се забавляваме — припомни командирът, но тонът му не звучеше много убедително.
— При нас е най-ценното съкровище от харема на пашата — припряно се намеси Сенека, знаейки, че това е последният му коз. — Красивата Лейла е танцувала пред самия паша… насаме — многозначително добави той.
