Дори забрави да мисли за изгубената си ергенска свобода. Толкова го тревожеше сериозността на заболяването на Челси.
— Направи това, което предлага мисис Хобс, скъпа, а когато се почувстваш по-добре, за остатъка от сезона ще те заведа в Лондон. Никой в Лондон още не те е виждал. — Усмихна се с остатъка от някогашната си по светски изтънчена и непреодолимо обаятелна усмивка. — Позволи ми да те въведа в изисканото общество.
Предлагаше й като награда ослепителни балове, бляскави забавления, зашеметяващо ума проникване в салоните на висшето общество… и тя до него, непрекъснато до него в правото си на негова съпруга.
— Защо си въобразяваш, че винаги съм жадувала да проникна във висшето общество? — заговори Челси с отмалял глас, макар да разбираше какъв щедър подарък й поднася Синджън. Досега дори не бе споменавал за заминаване за Лондон. Но защо ли трябваше да го прави? Та нали доскоро те мислеха да се разделят за цял живот!
— Защото всички желаят да се запознаят с теб. — Вероятно имаше предвид зле прикритата завист, с която дамите във висшето общество посрещнаха вестта за сватбата на херцог Сет и любопитството им спрямо младата му съпруга. — А освен това е редно да се запознаеш с членовете на моето семейство.
Откакто се познаваха, Челси за пръв път го чу да споменава за някакви членове на семейството му, макар че… ах, да, май че веднъж или два пъти бе споменавал някакви имена, но мимоходом, като за второстепенни личности в живота му, претоварен от светски задължения и интимни ангажименти.
— Може би няма да се окажа подходяща за твоята среда. — Челси реши откровено да му съобщи за всички свои колебания и опасения. Вече бе научила суровия урок на живота, че недоизказаните желания винаги стават причина за бъдещи страдания. Освен това никога не си бе падала по прекалено усложнените и често пъти двулични обноски, задължителни за всички членове на надменната английската аристокрация.
— Тогава ще ти помогна да се окажеш подходяща дори и за най-придирчивите дами в обществото — отговори Синджън и леко се подсмихна, — защото никога досега не съм се появявал в Лондон с по-красива дама под ръка. — На лицето му отново се появи онази момчешка усмивка, която Челси така харесваше. — За едно младо момиче представянето е толкова важно събитие, че дори и закоравял тип като мен се вълнува. Сега имам нужда от някоя чашка за подкрепление.
Тя се усмихна. Първата усмивка, която се появи на лицето й през последните тревожни дни. Синджън мислено се поздрави с успеха.
— А сега бъди послушно дете и се вслушай в указанията на мисис Хобс.
— Неизбежно ли е? — въздъхна нещастната жена, изплашена от края на надеждите й, а може би и от края на тяхната любов.
За него не бе по-лесно да изрече решителните слова.
— Наистина, скъпа, повече не може да се отлага. Съжалявам.
Устните й потръпнаха миг преди да потекат първите сълзи. Той бе казал, че съжалява, обаче в отчаянието си Челси си помисли, че Синджън го каза само под въздействието на вродената си вежливост. Те явно чувстват по различен начин събитията и въпреки че не бе очаквала да съвпаднат разликите в усещанията им я натъжаваше до болка.
Синджън я притисна до гърдите си, докато тя плачеше безмълвно. Не можа да открие думи, с които да я утеши, не успя да намери други ласки, с които да я приласкае.
След като с години бе сдържал емоциите си, херцогът и сега не успя да си позволи да й покаже колко дълбока рана се бе отворила в сърцето му, каква празнота остана в душата му след загубата на първото им дете.
За да вземе окончателното решение може би й помогна страхът да не го отблъсне от себе си. А може би се намеси и вроденото й чувство за лично достойнство. Така или иначе, но след четвърт час тя спря да плаче. Ако плачът можеше да й помогне да възвърне детето си, никога нямаше да спре пороя от сълзи, но смазаната от скръб жена знаеше, че и тази надежда й е отнета.
— Повикай мисис Хобс — тихо продума Челси, притиснала лице към рамото му. По-скоро усети дъха й, докато изричаше тези три думи, отколкото да чуе звука им.
И херцогът се протегна към звънеца, поставен на нощната масичка край леглото.
След като пристигна в спалнята, мисис Хобс й заговори, с тихи и отмерени думи, главно за примери от дългогодишната й практика. Синджън слезе до кухнята, за да предаде нарежданията на акушерката да се приготви отвара от вратига, седефче, невен, хмел и лайка, подсладена с мед, плюс една лъжичка бренди.
— Тази смес се дава за помятане — обясни акушерката, — и спомага за изхвърлянето на мъртвия плод. Ще се погрижите Нейна светлост да го пие по четири пъти на ден докато не престане кървенето. И не й позволявайте да настине, защото сега една настинка е много опасна за нея. Ще ви го напомня това, преди да си тръгна от имението. Лейди Сет не трябва да става от леглото.
— А кога… след колко дни… ще може да пътува с карета?
— Ще зависи от състоянието й.
— Тя беше съвсем здрава. — Синджън си помисли за ежедневните грижи на Челси около конете в конюшнята.
— Хм, може би след около една седмица, но друсането по пътя ще й причинява болки, затова не бива да се пътува много бързо.
От сутринта Челси започна да пие отварата. След два дни мисис Хобс отново я посети и обяви, че сега състоянието на лейди Сет било доста по-обнадеждаващо. Въпреки че меланхолията не я напускаше, благодарение на силния й млад организъм Челси постепенно започна да се възстановява. Междувременно Синджън не се умори да настоява пред нея да се спазват стриктно указанията на мисис Хобс и лично проверяваше дали готвачката е приготвила отварата.
— Можеш ли да си представиш един херцог сам да бърка с лъжица в тенджерата със супа? — попита мисис Барне готвачката, след излизането на господаря от кухнята.
— Никога не съм очаквала, че ще го видя в кухнята ми — усмихна се готвачката. — Всъщност въобще не го бях виждала на крака преди пладне.
Готвачката, опитна и разумна жена, също като мисис Барне, познаваше отлично навиците на господаря си. Пък и не само тя ги познаваше. Херцог Сет, обект на обожание или на завист, умееше да привлича вниманието на околните.
— Явно семейният живот му повлия и то в значителна степен — усмихна се мисис Барне и седна в плетения люлеещ се стол край прозореца, от който се откриваше изглед към овощната градина.
— Нейна светлост успя да го промени — уточни готвачката.
— Щял да я вземе със себе си в Лондон — добави мисис Барне и въздъхна. За икономката животът на Синджън и Челси бе по-интересен и от най-увлекателния роман.
Не толкова романтична, готвачката лаконично отвърна:
— Ами нищо чудно неговите метреси вече да си точат ноктите за новата жертва.
Но се случи нещо неочаквано. На следващия ден повикаха Синджън в Лондон за спешна среща с неговия агент от Тунис, комуто се налагало незабавно да се върне в северна Африка. Синджън веднага си помисли, че султанът на Тунис отново е решил да предяви нови, още по-сурови изисквания към всички европейци, които купуват расови арабски коне от него. — Макар че посещението на Али Ахмед в Лондон да бе предварително уговорено още преди няколко месеца, Синджън не успя да се срещне с арабина заради неочакваната си женитба и последвалите събития. Сега оставаше много малко време преди Али Ахмед да отплува обратно за Тунис.
Двамата с Челси седяха на южната тераса, от която се разкриваше чудесна гледка към градината зад къщата, осеяна с цветя. Следобедното слънце клонеше към залез, когато Синджън се наведе към нея и накратко и обясни причината за заминаването му.
— Ако искам да се видя с Ахмед, трябва още утре да потегля за Лондон. Ще отсъствам пет-шест дни. — Челси знаеше за пътуването от Сенека, който бе донесъл някакъв пакет на Синджън след обяда. — Ако не
