Грешница

най-бляскавите бижута, най-скъпите кожи и коприни.

Докато Челси се опитваше да избере от многобройните албуми с красиви и елегантни тоалети, Синджън отделяше от купчината платове тези, които смяташе да купи.

— За теб ли са? — сухо попита тя, като се питаше дали някоя от неговите любовници не е пожелала да обнови гардероба й.

— Обичам да избирам най-хубавото — отвърна той, без да обръща внимание на саркастичния й тон. — Надявам се, че някои от тези платове ще ти харесат — добави той, докато галеше с пръсти блестящата коприна. — Ако искаш да ме зарадваш, може би ще си ушиеш тоалет от някой от тези платове.

— А защо да го нравя?

Синджън бе от тези мъже, които почти не се прибираха в дома си. Колко ли пъти бе седял в тази приемна, прелиствайки нехайно тези лъскави албуми, за да поръча рокли за любовниците си, без да се замисля за цената?

Защото си моя собственост, искаше му се да й отговори, както би казал някой от прадедите му, но вместо това промърмори:

— Не може ли поне веднъж да проявиш малко покорство? — Безгрижието в тона му показваше, че се забавлява с нейния постоянен стремеж към независимост.

— Извини ме за грубия тон, но както се казва това ще стане на куково лято.

Синджън избухна в смях, очарован от гордия и откровен характер на жена си. Обърна се към мадам Дюбей и й подаде мострата от плата.

— Искаме от този плат, но в бяло. За тази седмица херцогинята ще има нужда от няколко рокли, включително една за нейния рожден ден.

Мадам Дюбей много добре знаеше, че херцог Сет плаща веднага при доставяне на поръчките, затова без колебание отвърна:

— Както желаете, Ваша Светлост.

— Освен това се нуждаем от няколко летни костюма за езда и то веднага. Избра ли някой от тези платове в зелено? — обърна се той към Челси и се облегна удобно назад в канапето. Позата му показваше, че изборът му е приключил.

В този миг Челси осъзна, че нямаше ни най-малка представа точно какви тоалети да избере, които биха подхождали на положението й в обществото.

Като забеляза колебанието на Челси, мадам Дюбей любезно й се притече на помощ. Модистката разбра, че младата херцогиня явно няма опит в подбора на светски тоалети. С изключителен такт помогна на Челси да подберат всичко от шапките до обувките.

— Ако ми позволите да ви предложа, Ваша Светлост, на вашите необикновени очи отлично ще подхожда рокля в тъмнолилаво.

Тя видя как Синджън настръхна и побърза да добави:

— Не става дума точно за пастелен цвят, Ваша Светлост; а за десен, който леко прелива във виолетово.

— Покажете ми една мостра от този цвят. Обикновено не понасям пастелните тонове.

Е, най-после бяха съгласни за нещо, помисли си Челси, но дали това бе достатъчно за един брак?

Усмивката й озадачи Синджън.

— Не можах да разбера съгласна ли си или не?

— Как искаш да ти отговоря? — промърмори тя. Стори й се смешно да спори за избора на нови тоалети, когато не разбираше нищо от мода и не се интересуваше какво облича. Вероятно мадам Дюбей разбираше по-добре от нея.

— Искам да бъдеш откровена — тихо отвърна херцогът.

— Е, добре тогава, искам отново да заминем за Оукъм.

Синджън застина за миг и мадам Дюбей се почуди какво толкова му каза херцогинята.

— И за мен Оукъм е един от най-приятните ми спомени. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Един от многото ли? — полу на шега, полу на сериозно попита Челси.

— Най-приятният, ако искаш да знаеш — отвърна той с очарователна галантност.

— Тогава можеш да избереш този нюанс на виолетово, който ти харесва — заяви тя, знаейки колко силно мрази съпругът й да се рови в чувствата си.

Той избухна в силен смях и когато се успокои добави с по-сериозен тон:

— Понякога наистина не знам какво да правя с теб.

Не можеше да му каже истината, защото той не искаше да я чуе, но поне можеше да се опита да му каже част от нея.

— Извеждай ме всеки ден на езда, за да не забравя спомените си от провинциалния живот. — Искаше й се да добави: „От дните, когато бяхме само двамата.“

— Дадено — веднага се съгласи той. Можеше да удовлетвори желанието й без някакви особени усилия.

Ала когато малко по-късно мадам Дюбей помоли Челси да се съблече по долна риза, за да й вземе мерките, цялото му самообладание и безгрижие се стопиха при вида на полуголото й тяло. Нервно наблюдаваше как модистката обгръща с шивашкия метър стройните бедра и тънката талия на съпругата му. Цялото му същество се изпълни с напрежение. Пълните заоблени гърди на Челси се очертаваха под полупрозрачния муселин и само след секунди мадам Дюбей щеше да обхване с метъра тези гърди, които бе милвал, които бе държал в ръцете си, които бе притискал до тялото си…

Седеше, без да помръдва на канапето, само пръстите му несъзнателно се раздвижиха. Толкова силно бе желанието му да я докосне, че се запита какво би отговорила мадам Дюбей, ако й нареди да напусне стаята. Знаеше, че не може да продължава да седи и да наблюдава жена си по полупрозрачна долна риза. Или той трябваше да си отиде или тя. Синджън сериозно се замисли дали да не я изпрати обратно в Еършир. Щеше да измисли някакво извинение, за да предотврати слуховете и да защити доброто й име от злобните приказки на клюкарите. Самият той бе свикнал да го одумват и не се вълнуваше много за репутацията си. Желанието, което го изпълваше бе толкова силно, че едва успяваше да овладее страстта си. Само една крачка и можеше да я докосне, да вдъхне парфюма й, да усети топлината на тялото й. Припомни си копринената мекота на кожата й. Дали наистина ще има сили да я отпрати далеч от себе си? Дали ще има сили да се държи настрани от нея? Докога ще може да контролира плътското си желание, докато жена му стои полугола пред него?

— Скъпи, какво ще кажеш, ако сложа няколко пера в косата си с тази рокля за рождения ми ден? — попита Челси и вдигна ръце над главата си. Този съблазнителен жест повдигна гърдите й и те едва не изскочиха от деколтето. Тя бе доловила напрежението в позата му, с мъка потисканото му желание и го погледна с онова неуловимо обещание, което той бе виждал толкова много пъти в очите й.

— Не харесвам пера — рязко отвърна херцогът, а блестящите му очи жадно огледаха тялото й. Стисна зъби, а ноздрите му потръпнаха за миг преди погледът му отново да стане безизразен. — Никакви пера — отсече той. — Джъд ще те заведе у дома. Имам среща в Брукс. Довиждане, мадам Дюбей, скъпа… — Синджън елегантно се поклони и излезе от стаята.

Трябва да я изпрати в Еършир, каза си той, докато крачеше забързано сред тълпата от търговци, зяпачи и чиновници по Сейнт Джеймс Стрийт. Красивата му млада съпруга измъчваше душата и тялото му, съблазняваше го и предизвикваше хаос в добре подредения му досега живот. Никой нямаше да се изненада, ако я изпрати в провинцията, още повече, че бракът им бе сключен при доста необикновени обстоятелства и цял Лондон очакваше с нетърпение развода им. Дори в Брукс най-нагло се правеха залози за продължителността на брака им. Ще я изпрати в дома й и ще възстанови предишния си начин на живот.

Но не го направи.

Дори винаги дискретната мадам Дюбей, която бе забелязала жадния и напрегнат поглед, с който херцогът гледаше съпругата си, поглед, с който не бе удостоявал нито една жена досега, си позволи да подхвърли няколко забележки относно необикновеното влияние на младата херцогиня върху съпруга й.

Този изненадващ слух предизвика истински пожар във висшето общество на Лондон. Още същия ден