започнаха да се коригират залозите в изисканите клубове по Пел Мел.
Сутрешната езда за Челси бе най-приятното преживяване през деня, защото тогава не се караха, не си разменяха ехидни реплики, между тях цареше пълно разбиране и хармония. Неизменно ги придружаваха Бо и двамата му братовчеди.
Когато пристигнаха роклите, Синджън започна всяка вечер да я взима със себе си. Челси прекарваше с него чак до късния вечерен час, когато мъжете се оттегляха в залата за игра на карти. Балът по случай рождения й ден беше най-значителното събитие в края на сезона. Дори и Уелския принц остана до полунощ, увлечен в танците с прелестната домакиня.
Синджън продължи да се забавлява и без нея, споделяйки с Челси само късните следобедни часове. Вечерите неуморно обикаляше клубовете за джентълмени. Ако останеше да преспи в Сет Хаус, можеше да чуе дишането й зад съседната врата или поне да си представя, че го чува… дори му се искаше да не бяха спалните им така близо една до друга, защото усещаше как в него се надига необуздано желание. Херцогът все още не беше решил дали да се подчини на мисълта, че завинаги ще остане неин съпруг. Страхът от повторен аборт го принуждаваш да се доверява прекалено на прехвалените презервативи, продавани в модния тогава магазин на мисис Филипс.
Дните бавно отминаваха, а Синджън не можеше да отговори на този много важен за него въпрос. Ако бе склонен към размишления, може би доста по-бързо би разрешил дилемата. Изненадан от лекотата, с която Челси свикна с доста претенциозните членове на висшето общество по време на многобройните балове и соарета, той не преставаше зорко да следи поведението на съпругата си. Не можеше да отрече, че го дразнеха възхитените погледи на мъжете, които се надпреварваха да спечелят благоволението й.
— Той не е в настроение — прошушна приятелят му Бъки Лийдс на друг един техен близък по време на приема на херцогиня Манчестър. Тази вечер Синджън стоеше мрачно облегнат на една колона и наблюдаваше съпругата си, която танцуваше с някакъв млад полковник от гвардейския полк.
— Много е мрачен — добави наследникът на Кордел.
— Не си доспива.
— Това не е необичайно За него. Доскорошните подвизи на херцог Сет из дамските будоари на Лондон не му оставяха много време за сън.
— Забелязвам някакво напрежение в него, вероятно заради брачните окови.
— Но той прилича на загрижен съпруг.
— По-скоро на ревнив.
— Сигурен ли си? Нито една нощ не се е прибрал в дома си. Играе по цели нощи в Брукс.
— Познавам Синджън. Той едва ли ще приеме покорно ограниченията на брака си.
— И аз го познавам. Той изобщо е против брака. Виж как се е намръщил.
— Според слуховете граф Фергюсън едва не го е убил.
— Кой ли не би рискувал живота си, заради нежното цвете на любовта?
— Синджън не знае какво е това любов.
— Хм — промърмори по-старият от двамата мъже. — Може би се е научил. Бих казал, че има вид на много ревнив съпруг. Това е наследствена черта на всички мъже от рода Сейнт Джон.
— Красивата херцогиня изглежда въобще не забелязва това.
Джефри Кордел проследи с присвити очи танцуващата Челси в прегръдките на младия полковник.
— А може би отлично го знае — замислено рече той. — Не мислиш ли, че напоследък Синджън пие прекалено много?
Бъки Лийдс, който отдавна беше приятел със Синджън, се озадачи.
— Какво говориш, по дяволите? Синджън може да продължи да пие, когато всички останали са под масата, да стигне с файтона си до Брайтън за рекордно кратко време; да измъкне Уелския принц от обкръжението му и да продължат да се забавляват още един ден и една нощ. Излишно е да споменавам за времето, когато той изпиваше една купа пунш в заведението на Хариет и въпреки това бе най-добрият любовник от всички останали. Да не би да се шегуваш като казваш, че напоследък пиел прекалено много?
— Всичко, което знам — отвърна по-възрастния мъж, който бе виждал херцог Сет безгрижно да се дуелира, — е това, че тази вечер ще стоя по-далеч от него и те съветвам и ти да последваш примера ми, ако не искаш утре сутринта да се озовеш в Хайд парк пред дулото на пистолета му.
Епископ Хетфийлд, който не бе получил този благоразумен съвет по-късно същата вечер, бавно влезе в салона за карти и приближи към масата, където Синджън играеше.
— Има ли място за още един играч? — попита той, като лениво въртеше монокъла в едната си ръка.
При звука на мудния му глас, в очите на Синджън блесна опасна искра. Той изгледа дръзко епископа и посочи към празния стол до масата.
— Ако чувстваш, че тази вечер имаш късмет, можеш да заповядаш, Рътлидж — рязко рече той. — Залозите са много високи.
— Все някога и твоят късмет ще те напусне, Сейнт Джон — тихо промърмори епископ Хетфийлд, изтегли стола и се настани зад масата, покрита със зелено сукно.
— Ако не искаш да си загубиш парите, трябва да те предупредя, че не се касае само за късмет, Джордж. Моите ирландски братовчеди ме научиха да играя карти още когато бях на четири години.
— А, говориш за безпътните си ирландски роднини… но красотата на майка ти компенсира това лошо наследство.
Всички около масата затаиха дъх. Сините очи на Синджън, макар и леко помътнели от алкохола, гневно заискриха. Всички знаеха, че той обожава майка си, така силно, както ненавиждаше баща си.
— Моля? — едва чуто прошепна Синджън.
— Направих комплимент за великолепната красота на майка ти. — Или епископ Хетфийлд бе прекалил с чашите или си играеше с живота си, защото в гласа му се долавяше известна наглост.
За миг Синджън впи разярения си поглед в Хетфийлд, но сетне изведнъж промени решението си и се усмихна.
— Ще предам комплимента ти на маман. Залогът е петстотин гвинеи, без ограничения.
Мъжете около масата затаиха дъх. Играта продължи както преди пристигането на епископа. Херцог Сет печелеше непрекъснато и купчината пари пред него растеше.
— Аз съм дотук, иначе на сутринта моят старец ще ми отреже главата — заяви по-малкият син на Денфийлд, когото разяреният му баща съвсем наскоро бе избавил от кредиторите. Вече бе проиграл половината от издръжката си за следващите две години.
— Вземи тези жетони, приятелю — каза Синджън и побутна към него купчината жетони под смаяния поглед на херцог Пекстън, — но не се връщай повече тук тази вечер. Помисли добре, преди отново да се върнеш в игралната зала и да загубиш парите на баща си — поучително добави той.
— Не мога да ги приема, господине — високомерно отвърна младежът, който току-що бе пристигнал от Кеймбридж. За него това бе въпрос на чест и той спря ръката на Синджън.
— Ще ми подариш едно от малките на твоята сива кобила, когато се ожреби, и ще бъдем квит — небрежно отвърна херцог Сет, — а сега вземи проклетите жетони и не се връщай докато не научиш как се играят карти. Тогава с удоволствие ще взема парите ти. — Побутна отново купчината жетони към младежа и се обърна за подкрепа към приятеля си. — Кажи му, Бъки, че на всеки начинаещ е позволено да сбърка. Кажи му колко пъти и ние с тебе сме си помагали при загуби.
— Истина е, Денфийлд, и мога да ти го докажа. По дяволите, един път заложих на карти по-малката си сестра и изгубих. Бях готов да си прережа гърлото, но барон Вер от Бат се отказа от печалбата си и дори ми даде пари да се върна в Кент. Когато узна за това, моят старец едва не ме преби до смърт с камшика, но сестра ми реши, че историята е много романтична. В онези дни барон Веер бе доста привлекателен мъж. Затова вземи тези жетони и кажи на баща си, че си послушал съвета му да не играеш повече на карти.
— И аз ще се оттегля, Синджън, макар да не съм изгубил много. По-добре е да се откажа навреме. — Граф Лестър се облегна на стола и свали кожените ръкавели, които носеше, за да не изцапа дантелените си маншети.
