заплаха и младият мъж разбра, че животът му ще бъде в опасност, ако още веднъж се опита да забавлява херцогиня Сет. Синджън му кимна пренебрежително и се обърна към жена си.
— Държиш се детински — прошепна Челси, когато се отдалечиха от дансинга, изпратени от погледите на всички присъстващи. Зад тях се надигна вълна от шепот.
— По-добре така, отколкото кръвта на Джордж Прайн да тежи на съвестта ти — сухо отбеляза той.
— Какво е станало? — В гласа й се прокрадна страх.
— Хетфийлд се чудеше дали си свободна. Казах му, че не си — нито за него, нито за когото и да е било друг. — Думите му отекнаха заповеднически, както никога досега. — Той реши — започна той — да не се дуелираме тази вечер. — Токовете на обувките му потрепваха нервно по полирания паркет в унисон с неговия гняв.
Двамата съпрузи стигнаха до стълбището и се спуснаха по мраморните стъпала. Синджън не се интересуваше, че широките поли на роклята й пречеха да върви бързо.
Челси се препъна и краката й се оплетоха в многобройните фусти на роклята. Политна напред, но в този миг Синджън рязко се извърна и я сграбчи в ръцете си, като продължи да слиза по стъпалата.
— Ти си пиян! — уплашено възкликна тя, докато той слизаше през три стъпала наведнъж.
— Не съм толкова пиян, скъпа — промърмори той.
— Ще паднем! — Бяха стигнали до средата на стълбата, а Синджън продължаваше стремително да слиза надолу.
— Не се безпокой. — Гласът му прозвуча спокойно. Бе правил много по-сложни акробатични номера и то порядъчно пийнал. След няколко мига се озоваха на най-долното стъпало. — Както виждате, мадам, пиенето не пречи на координацията ми. — Стисна още по-здраво ръката й и щракна с пръсти на портиера да му докарат каретата.
— Пелерината ми… — запротестира Челси, докато той я дърпаше към отворената врата, до която почтително стояха двама слуги с изплашени лица.
— Остави я…
Бяха изминали половината път до конюшнята, когато каретата им се зададе. Преди да спре напълно, Синджън отвори вратата, качи я вътре и скочи след нея. Сетне затръшна вратичката, облегна се на седалката и раздразнено възкликна:
— Върви по дяволите, сладка моя съпруго! Успя да съсипеш живота ми!
— Но аз те обичам — отвърна Челси, без да мисли за невъзпитаното му държание на дансинга, нито за това, че едва не я събори по стълбите, нито за грубите му думи.
— Е, поне сме съгласни за едно нещо. — Устните му се разтеглиха в широка усмивка и зъбите му блеснаха на мъждукащата светлина на лампата в каретата. — Едва не убих Рътлидж заради теб. Трябва да съм си изгубил ума.
Това не беше класическо признание в любов, но думите му накараха сърцето й да подскочи. Макар да се почувства щастлива от тъй дълго чаканото му обяснение, тя не искаше никой да умира, заради нея.
— Моля те, не убивай никого заради мен — заяви тя. — Това е толкова старомодно.
— Или налудничаво. Досега не съм се дуелирал заради жена.
Това не бе израз на вечна любов, а по-скоро плахо начало на тяхното щастие. Думите му заличиха гнева и обидата. Отдръпна се в ъгъла, намести се удобно върху кадифената седалка и замислено се загледа в съпруга си. Сърцето й бе изпълнено с надежда от неясното признание на Синджън.
На слабата светлина в каретата херцогът приличаше на Луцифер: Красивите му черти бяха като изваяни, а очите под дългите мигли блестяха в полумрака. Черният брокатен жакет, богато избродиран с копринена нишка и плътно прилепнал, чудесно подчертаваше мъжествената му фигура. Широките му рамене изпълваха почти половината облегалка. Дантеленото жабо, което се подаваше от жакета му, бе украсено с диамантена игла. Дългите му крака в обувки с диамантени токи стигаха почти до отсрещната врата. Фините му пръсти лениво барабаняха по стъклото, сякаш бе забравил за всякакви предизвикателства и дуели.
— Да не си уплашил Хетфийлд? — Тя беше любопитна да разбере какви думи са разменили мъжете заради нея. Макар че имаше трима братя, никога досега, не бе присъствала на дуел, а още по-малко очакваше някой да се дуелира заради нея.
— Прайн съвсем си е изгубил ума, макар че заради теб има защо да полудее. Но, едно е ясно, щях да убия това копеле. — Говореше разсеяно, без да спре да гледа през прозорчето на каретата.
— Не разбирам как можеш да убиеш някого заради толкова незначителна причина.
Очите му неохотно се извърнаха към нея.
— А пък аз не разбирам — нехайно започна той — как жените могат да припадат от възторг от една нова прическа. — Явно, за разлика от нея Синджън не гледаше сериозно на дуелите.
— Да не би всичко това да е било някаква шега?
Той уморено въздъхна. Не му се искаше повече да го разпитва.
— Не съвсем.
— А какво беше тогава?
— Сега съм пил твърде много. Нека да говорим утре сутринта. — В дъното на спора с епископа бе въпросът за притежанието на Челси, а това не можеше да се обясни с обикновена кавалерска любезност. Предпочиташе да не обсъжда тази тема.
— На сутринта ще бъдеш ли трезвен?
— Кой знае — усмихна се той.
Когато се срещаха сутрин за езда, той невинаги беше напълно изтрезнял, но това не му пречеше да бъде забавен и очарователен.
Стори й се, че Синджън е задрямал или се е уморил след тежката нощ, защото след това не отговори на нито един от въпросите й. Понякога само се чуваше неясно мърморене от отсрещната седалка. Но щом колелата на каретата затрополиха по каменистата алея към Сет Хаус, херцогът се събуди и слезе. Изпрати я до вратата, както изискваха добрите маниери.
— Лека нощ, скъпа — рече Синджън с непринуден тон, като че ли бяха прекарали най-обикновена вечер. — Ще се видим в осем за сутрешната езда.
Без да дочака отговора й, той се спусна по стъпалата, за да се качи отново в каретата.
Челси чу какво нареди Синджън на кочияша си:
— Карай към Брукс.
Може би щеше да се разгневи, загдето съпругът й я бе измъкнал така безцеремонно от балната зала на Манчестър Хаус, но в този миг си припомни как Синджън бе предизвикал на дуел омразния епископ Хетфийлд, и то заради нея… заради чувствата си към нея… макар всячески да се стараеше да ги прикрива.
Челси остана замислена на стъпалата пред Сет Хаус. Сребристата й рокля потрепваше на лунната светлина, докато каретата изчезваше в дъното на парка към голямата метална врата.
Глава тридесет и седма
— Може ли да вляза за малко при теб? — попита майката на Синджън. Вдовстващата херцогиня се бе появила на врата на спалнята на Челси малко след като, тя се бе съблякла и се канеше да си ляга. Все още с балната си рокля, Мария Сейнт Джон се извини за късното посещение.
— Позволявам си да те безпокоя, защото в салона на Хети Монклер научих за недоразумението между теб и сина ми. Веднага се прибрах у дома. С теб всичко наред ли е?
Челси вдигна вежди, учудена от скоростта, с която се разпространяваха клюките в толкова голям град като Лондон. Не по-малко я изненада мекия тон на майка му относно оскърбителното поведение на сина й.
— Аз съм добре. Синджън отиде в Брукс. Но моля те, влез, не стой на прага. Не бих искала излишно да се тревожиш. Синджън беше разгневен на епископ Хетфийлд, а не на мен.
Облечена в тъмнорозова рокля от копринен муселин, с грижливо напудрена коса с втъкани цветя, стил предпочитан от нейното поколение, с перлена огърлица, достойна за една кралица, майката на Синджън можеше да засрами с външността дори и жени, наполовина по-млади от нея. Пристъпи в спалнята с онази елегантност, за която често се казва, че една дама никога няма да я придобие, ако не я притежава от
