— До годината, в която са съобщили на Синджън за смъртта на Катерин и на Бо. — Какъв ли ужас е било за него да научи, че любимата му е мъртва? Сърцето й се изпълни с жал към младежа. Запокитен едва ли не на другия край на света, лишен от двете си любими същества. Необяснимо защо, но в гръдта й се надигна остро чувство на вина, защото го искаше само за себе си. Как можеше да слуша тази покъртителна история и в същото време да ликува, че той сега е само неин… или поне е неин съпруг.
— Нека да си припомня… — замислено рече лейди Мария, заета с подреждането на спомените си. — Уилям умря в онази зима от апоплектичен удар, след което Синджън получи разрешение да се върне у дома. Но преди да бъде обявен за наследник на титлите и дори преди да посети адвокатите на семейството ни, той отиде да намери гроба на Катерин. Една седмица, след като заплашил бащата на Катерин с кинжала си, успял да изтръгне от него тайната около смъртта на злочестата девойка. Тогава узнал, че и синът му е оцелял. При завръщането си в Англия Синджън доведе със себе си онзи индианец, Сенека. Посред зима, в най-лютия студ, двамата препускали на север към Манчестър, за да открият дома на лекаря, на когото бащата на нещастната Катерин поверил малкия Бо. Но лекарят, предупреден от Лондон, посрещнал на прага Синджън и Сенека с насочен срещу тях мускет. Съсипан от мъка по тъй рано погубената си дъщеря, мистър Кенинг не можел да прости на Синджън и отказвал да признае правата му върху детето. Накрая Синджън изкъртил вратата, нахлул вътре, обезоръжил лекаря, според думите на Сенека, и разбил вратата на стаята, където бил заключен Бо. Детето тогава било на осем месеца и било тежко болно. Синджън набил доктора, заради жестокото отношение към сина му. — Тя замълча и тихо продължи: — Не го упреквам. Бедното дете е било полумъртво и това ужасило сина ми. Ако Синджън бе закъснял с още няколко дни, Бо е щял да умре. — При спомена за слабото и немощно бебе, което Синджън бе довел при нея, очите й се наляха със сълзи. — Това бе кошмар, който никога няма да забравя — прошепна лейди Мария, — затова Бо е толкова важен за него и не желае други деца. Въпреки репутацията му на женкар, той е много предпазлив и досега никоя от любовниците му не е забременявала. Ти сигурно си го накарала да си загуби ума, скъпа. — Усмивката на свекърва й напомни на Челси за очарователната момчешка усмивка на Синджън. — Никога досега не е отстъпвал от принципите си.
— Той се опита… да използва… някои предпазни средства — смутено заекна Челси, — но…
— Но очевидно невинаги — разбиращо кимна лейди Мария. — Затова сега синът ми е изправен пред проблем, който е нов за него. Любовта му към Бо бе единствената, която владееше сърцето му през последните десет години. Не искам да те засегна, скъпа, но се страхувам, че споменът за Катерин не е избледнял в паметта му. За него тя винаги ще остане романтичната млада девойка, отнела живота си заради безнадеждната им любов.
Последните думи на вдовстващата херцогиня й причиниха болка. Как би могла да съперничи с красивия образ на една мъртва любима? Как би могла да измести от сърцето на съпруга си нежния спомен за първата му любов?
— Синджън напусна Англия — продължи свекърва й, докато Челси се опитваше да си представи лицето на младото нещастно момиче, което навярно Синджън все още обожаваше. — Когато Бо укрепна, той го взе със себе си във Флоренция. Искаше да избяга от спомените за Катерин, но те го последваха и там. Бо бе смисълът на живота му, неговото спасение. Синджън беше на двадесет и една, когато реши да се върне у дома. — Гласът на лейди Мария бе изпълнен с тъга и болка при спомена за страданията на сина й. — Върна се коренно променен. Младият нещастно влюбен юноша бе изчезнал и на негово място се бе появил зрял и циничен мъж, резервиран и пресметлив в чувствата си. След смъртта на Катерин той бе решил да не се жени за известно време, а може би завинаги. Естествено трябваше да помисли за наследник на титлата, но смяташе, че ще е много по-добре, ако тя се наследи от синовете на Деймиън. Сега вече разбираш — завърши тя разказа си, — че през всичките тези години той е живял в сянката на спомените за Катерин. — Лейди Мария нервно мачкаше батистената кърпичка в ръцете си.
Челси се чувстваше объркана и разстроена от страданията на Синджън, Катерин и тяхното дете. Внезапно си припомни тазвечерните думи на Синджън и сърцето й се изпълни с надежда. Съжаляваше за нещастното минало на съпруга си, но бъдещето бе пред нея. Сега поне разбираше, че зад спокойното, привидно небрежно държание на Синджън се крият бурни страсти.
— Бо ме харесва — тихо каза Челси.
— Той те обожава. Факт, който Синджън признава. Той е много привързан към Бо и не е свикнал с мисълта, че може да го дели с някого. Страхувам се, че това може да доведе до някои усложнения. — Лейди Мария се усмихна. — Ти нахлу в живота му толкова неочаквано и стремително, че той все още не знае как да се държи с теб.
— Нито пък аз — унило отвърна Челси. — Но ти благодаря, че ми разказа за майката на Бо. Синджън разказвал ли е на сина си за нея?
— Не. Казал му е само, че е умряла скоро след раждането. Бо е на такава възраст, че още не е започнал да разпитва за миналото. А и тук няма време да се чувства самотен. Синджън му посвещава голяма част от времето си, въпреки другите си забавления.
— Смяташ ли, че Синджън не иска да има друг син, защото се опасява, че ще лиши Бо от наследство?
— Не знам. Не мисля, че и той знае. Досега предпочиташе да не мисли за това.
— Докато баща ми не реши да го заведе насила пред олтара.
— Да — каза с усмивка лейди Мария. — Но не забравяй, че преди това ти вече му бе завъртяла главата. Ако не беше това нямаше да се стигне и до принудителната женитба. Той до голяма степен е отговорен за случилото се и тази мисъл също го вбесява. Макар че ако всички бащи бяха като граф Фергюсън, вероятно синът ми щеше да е женен много отдавна.
— Баща ми е истински шотландец. Той презира англичаните и никога не се е страхувал от тях.
— Очевидно. За съжаление моят баща не беше като твоя. Затова сега съм тук.
— За което съм много благодарна — живо я прекъсна Челси. — Ти ми даде Синджън и аз ще се опитам да го запазя. Имаш ли нещо против?
— Не. Уверена съм, че ти можеш да го направиш щастлив, а той го заслужава. Имаш моята благословия. Мога ли да ти помогна?
Челси топло й се усмихна.
— Благодаря ти, но… ще се опитам да се справя сама.
Глава тридесет и осма
След дълго обмисляне Челси реши да му направи едно благоразумно предложение, толкова недвусмислено, че той да не може да избегне категоричния отговор. Защото имаше само два отговора — да или не.
Искаше от него само да й посвети две седмици от своето време. И ако след тези последни две седмици Синджън продължи бракът им да настоява да бъде разтрогнат, тя ще го напусне завинаги, при това без никакви усложнения за него.
Нима ще й откаже тези две седмици?
Нали нищо нямаше да изгуби?
Тя беше тази, която залагаше на карта щастието си, но повече не можеше да издържа. Да продължават живота в този стил за нея означаваше страданията й да бъдат винаги повече от радостите. През всичките седмици, прекарани в Лондон, Челси навсякъде бе придружавана от съпруга си. След тази нечувана демонстрация на семейна вярност вестниците пространно коментираха промяната в поведението на Синджън Сейнт Джон. Но той нито веднъж не прекрачи границите на приятелската любезност. Живееха като брат и сестра, толкова нехайно и фамилиарно се държеше той с нея.
А Челси не можеше да живее без мъж до нея в широкото, но празно и студено легло. Освен това повече не можеше да се преструва, че е щастлива. Затова реши да рискува и да заложи всичко на карта.
На сутринта, докато яздеха в Хайд Парк, Синджън съобщи на Челси и на Бо, че следващия ден той заминава за Тунис.
Бе взел това решение в онази сутрин, когато пред пресушена бутилка бренди в Брукс дочака изгрева. Измъчван от главоболие не само заради изпития алкохол, но и заради негодуванието, че не бе съумял да изтръгне от сърцето си страстното желание към нея.
