Сребърен пламък

моменти в играта. В клуб „Монтана“ не се допускаха жени, така че тя не би могла да го види там случайно.

— Искаш ли да чуеш още? — измърка Валери почувствала победата. Сега думите й се лееха с тържествуваща благост. Лицето на бедното момиче почти нямаше цвят. — Във вторник беше окапал ризата си със супа. Или беше в сряда? Не помня — продължи тя. Надигането на някаква вътрешна мощ, която тя усещаше винаги когато се преструваше особено добре, я караше да набляга на думите с драматизъм и оцветяваше тоналността на гласа си с богата оркестрация. — Но прислужницата беше наругана както се полага, можеш да бъдеш сигурна, задето похаби ризата му като го бутна. Вече стана невъзможно човек да си осигури прилична помощ вкъщи — добави тя и се смръщи подигравателно.

Какво още, помисли си Емпрес с горчив вкус в устата, може да й разкрие тази самоуверена жена… по колко време се любят? Беше закачила Трей за петното на ризата му и той нехайно беше отминал закачката й, както, без съмнение, отминава и всичко, в което тя го обвиняваше? Възможно ли беше, обади се тъничък изпълнен с надежда гласец, въпреки гладката й увереност, възможно ли бе да лъже? Нищо от последните ужасни моменти не беше истина. Объркана и смутена, Емпрес трябваше да признае, че Трей винаги беше водил невъздържан, отдаден на задоволяването на собствените си желания живот, винаги е бил заобиколен от жени, които са го обсаждали, изгарящи от желание да му угодят. Не беше ли тя последната от тях, в крайна сметка, захвърлена като останалите? Или той беше искрен, а Валери — ужасяващ кошмар, който скоро ще се разсее?

— Не ми вярваш — каза Валери. Сините й очи блестяха, а дръзкият й глас разбиваше надеждите на Емпрес, че това може да се окаже сън. — Попитай Трей, въпреки че той няма да се връща в ранчото за вечеря, защото ще вечеря с мен. — Валери беше разбрала от баща си, че допълнението към законопроекта за правото на паша ще бъде представено за обсъждане малко преди края на заседанието и имаше голяма вероятност този политически маньовър да принуди Трей да остане до късно. Хитрината беше с пресметнат риск, но тя беше по-скоро убедена, че това ще се случи. Беше горда от подготовката си… никога не беше поемала излишни рискове. — О, между другото, Трей си ги забрави — добави тя с репетирано нехайство и измъкна чифт кожени ръкавици от вътрешния джоб на пелерината си. С деликатна извивка на китката си тя ги пусна на полираната махагонова маса и шарката на черна пума, бродирана на фината кожа, улови светлината като взрив.

Ако за всичко останало съществуваше някаква възможност за обяснение, то ръкавиците не можеха да бъдат отминати. Трей ги беше носил в деня, когато отиде в града, облечен в пътни дрехи. Емпрес погледна разсеяно светлите кожени ръкавици, а след това вдигна очи към изискано облечената жена, която хладнокръвно превръщаше живота й в руини. Жената на Трей беше по-красива отколкото си бе представяла, контрастът между чистата й бяла кожа и черната й коса бе поразителен, високото й женствено тяло бе изумително, роклята й с цвят на гранат и самурената й пелерина — изискани по европейски, перлите на врата й — безукорни. Щедростта на Трей — без съмнение. В разговорите им той винаги беше отминавал Валери с небрежност, като нещо маловажно, но тя не беше от онези жени, които един мъж може да си позволи да пренебрегва. И той не я е пренебрегвал, с безпокойство си помисли тя. Беше й признал, че с Валери са били любовници, и сега, когато тази ослепителна жена стоеше пред нея, тя разбираше защо. Според Валери още бяха.

Тя е лъжкиня, бе казал той, упорита, своеволна, преследваща парите му и Емпрес искаше да му вярва. Но вярата трябваше да бъде отдадена на неговата съпруга (мъчителни думи) и на интимната й осведоменост за Трей и дейността му през изминалата седмица… проклета да е! При все че искаше да отмине всичко, което Валери каза, да го нарече лъжа, изпълненото й с болка сърце не можеше да пренебрегне ръкавиците. Те лежаха захвърлени на масата, като хвърлена за дуел рицарска ръкавица — красиви индиански ръкавици, които все още пазеха извивките на пръстите му. Трей ги бил забравил, каза Валери. Все едно попита: „Какво предпочиташ, да бъдеш обесена или разстреляна?“ Ако знаеше, че с това нещата ще станат по-добри, ако знаеше, че това ще направи Трей безвъзвратно и изцяло неин, би разкъсала Валери част по част. Но това нямаше да го накара да я обича или да й бъде верен, вцепенено си помисли тя. Изобщо нямаше да й помогне. Западната граница беше свят на целесъобразността, нещо, което се потвърждаваше по просташки кресливо тук, в суровите покрайнини на цивилизацията, и явно и Трей, и Валери бяха привърженици на по-свободното тълкуване на етиката. В една млада страна, като тази, съществуваше много малка разлика между добрия и лошия човек, между добро и зло, и Валери, по женски прагматична, се съгласяваше, че „мъжете са си мъже“.

Очевидно, Трей винаги беше живял според изискванията на тази сентенция за ненамеса в частните инициативи..

Той ме помоли да се омъжа за него, объркана и поразена си мислеше Емпрес. Възможно ли беше всички тези омайни, ласкави думи също да са били лъжи?

— Надявам се, не мислиш, че той щеше да се ожени за теб — нехайно каза Валери, като че ли четеше мислите на Емпрес. Тя се засмя великодушно, както човек се смее на някое несръчно, простодушно дете. — Наистина, скъпа, Трей е известен с горещата си преданост и вещината си в любовните думи. В съблазънта. Не бива да си мислиш, че ти си първата… а и той е опияняващо преживяване, не отричам. Но никога не би се оженил за теб.

Любовни думи, така ги нарече Валери. Колко подходящо за човек така обигран в играта на любов. Значи е прекарвал дните си, като се е забавлявал със съпругата си, вечерите — с лековерната жена, която беше купил при Лили. Била е толкова наивна. Очакваше, че за него тя ще е нещо различно, а той просто й се е наслаждавал по свой собствен начин, с подмилкващо се обаяние, което изглеждаше като добрина към децата, с незначително увеличаване на благодеянията, възможни благодарение на неограниченото му богатство, като я утешаваше с любовни думи, когато нейната „гореща преданост“ се е нуждаела от успокояване.

Първият импулс на Емпрес, замаяна от лудостта, която дяволито изречените злобни думи на Валери носеха в себе си, бе да откаже да си даде сметка за тях, да отхвърли инсинуацията на неоспоримите факти. Искаше да вярва на Трей. Не искаше собственият й свят да се разпадне на парчета. Но ръкавиците, украсените ръкавици, които бледнееха на фона на тъмното дърво на масата, привличаха погледа й като магнит. Той я мамеше. След това дойде безмълвната почуда от собствената й самоизмама… кого мамеше Трей? Нима просто не живееше както винаги беше живял? Усети как кожата й изгаря от срам, обида и гняв от нейната заблуда, от глупавата й наивност. Мъжете с опит, като Трей, приемаха удоволствията, които жените им предлагаха искрено и непресторено, и едновременно с това без скрупули или постоянство. Дори Валери, със задоволство си помисли Емпрес, в края на краищата, може и да не бъде толкова самодоволна, защото, макар че Трей се наслаждаваше на нейната любовна компания, той мразеше положението си на съпруг. Наистина ли беше така? Главата й представляваше едно заплетено от лъжи кълбо и тя вече не знаеше в какво или на кого да вярва. Каква глупачка! Каква безумно влюбена, заслепена глупачка!, отекваше в съзнанието й, а когато вдигна очи, всичко, което видя, бе начервената с тъмно червило уста на Валери, която се смееше на нейната простодушна лековерност. Внезапно почувства, че й се повдига и преди да се унижи напълно пред тази студена, издокарана жена, Емпрес се шмугна покрай разтеглената в усмивка уста и самурената пелерина и избяга от стаята.

Като гледаше след мъничката бягаща жена, облечена в ягодовочервена вълна, върху която като водопад се изсипваха филизите на светлата й коса, Валери промърмори с доволна усмивка на леко начервените си устни:

— Сбогом, малка селяндурко.

В шейната, по пътя обратно към Хелена, Валери самодоволно се поздрави с резултата в първия рунд. Задоволството й се долавяше ясно в усмивката на устните й и в блясъка на очите й. Ръкавиците бяха неочакван късмет. Трей ги беше забравил в деня когато той и Джъд Паркър обядваха заедно и нейният човек, който следеше Трей, ги бе прибрал. Сега оставаше само да види докъде ще й стигнат силите на крехката, ужасно наивна жена да се съпротивлява. С хищническия си инстинкт Валери по-скоро чувстваше, че съпротивата ще бъде минимална.

Единственото съображение, което бедеше тревога бе вероятността, и то много голяма, малкото момче да е на Трей. В такъв случай допълнението към неговия временен ангажимент можеше да промени ситуацията. В действителност необичайната гледка на любовницата на Трей, заобиколена от малки деца, плашеше. Тя никога не си беше представяла Трей — съвършения мъж на града в такъв романтичен семеен