Беше минало полунощ, когато обитателите на малкото индианско селце пристигнаха в изолираната планинска долина. В началото бяха пътували бавно, вървейки направо през реката, но така не бяха оставили никакви следи, издаващи посоката в която бяха тръгнали — водата беше заличила всичко. Когато няколко мили по-нататък най-после бяха излезли на брега, групата разузнавачи, останала след тях, продължи да унищожава доказателствата за преминаването на абсароките оттам.
Въпреки късния час, в лагера кипеше активна работа — всички се бяха захванали с издигането на вигвамите. Не след дълго вече имаше построени достатъчно от тях, за да може целият клан да се приюти от студената планинска нощ. В колибите бяха запалени огньове, храната беше приготвена, децата — сложени да спят, събитията от изминалия ден — обсъдени с чувство на задоволство.
Хранителните им запаси бяха попълнени от неотдавнашния лов на бизони, така че хората можеха спокойно да си стоят тук, докато милицията се изтегли в градовете за през зимата. Само младоците искаха да се бият с доброволците. Откакто белите хора нахлуха в земите им преди четири години в търсене на злато, само най-глупавите и най-войнствените виждаха в боя разрешението на проблемите им.
Гарваните бяха малко племе, населението им не надхвърляше четири хиляди човека дори когато се събираха двете му части — Планинските и Речните Гарвани. Водачите им бяха разбрали още през 1825 година, че нямат друг избор, освен да съжителстват с белите. Днес беше просто поредният преход от дългото пътуване заради оцеляването.
Адам, Джеймс и Бялата Видра насядаха около огъня във вигвама на Адам. Другите се бяха разотишли по колибите си преди малко, така че бяха останали само тримата млади мъже, израснали заедно като братя. Бяха яли, пушили и обсъждали различните пътища, които можеха да ползват доброволците на Мар. Бяха си припомнили различни случки от младостта и се бяха смели на лудориите си. С напредването на нощта гласовете им бяха започнали да звучат по-глухо, умората им започваше да се проявява.
Преселването обаче беше минало успешно.
Кланът беше вън от опасност.
Чувството на задоволство засега заглушаваше тревогата от неизбежните проблеми, които ги очакваха в бъдеще.
Кожата, която покриваше входа се вдигна и във вигвама влезе някаква жена, носеща купа с питки.
— След като няма да лягате да спите, реших че няма да се откажете от няколко питки с лешници.
Пролетна Лилия се усмихна на мъжете.
— Аз обаче имам намерение да спя — каза Джеймс и взе една от малките питки. — И ако нямате нищо против, точно това ще направя.
— Идвам с теб — обади се Бялата Видра. — Не бях забелязал, че е станало толкова късно.
И той погледна дяволито Адам.
Само след секунди в колибата бяха само Адам и Пролетна Лилия.
— Приятелите ми не са с особено изтънчени маниери — усмихна се младият мъж.
— Може би и аз съм като тях — рече Пролетна Лилия и постави на земята купата.
— Никога не си се отличавала с добрите си маниери — усмихна се Адам. — Но аз знам как да се справям с това. Вече имам доста голяма практика.
Беше се полуизлегнал, облечен само с панталони и мокасини, а оръжието му беше разпръснато край него.
— Но Бялата Видра каза, че жена ти си е отишла.
— Ти все още си жената на моя брат2. Неговата памет ми е скъпа.
— Каква е тази жълтоока жена в ранчото ти?
— Тя не остана дълго. А ти си член на семейството ми.
— Ти вече се грижиш за мен и за децата на брат си. Няма да бъда взискателна. Ти имаш нужда от жена, Тсе-дитсира-тси. Спеше с мен, когато бяхме млади, преди да се омъжа за брат ти. Знам, че мога да те направя щастлив.
— И двамата нямахме никакви грижи през онези дни — отвърна тихо младият мъж, припомняйки си дните преди откриването на златото. — Вече не е същото.
В младостта си той беше участвал в любовните игри между младите воини и хубавите момичета, но след като се беше оженил, вече не беше почтено да участва в тях, тъй като не можеше да създаде семейство с някоя от индианските девойки. Оттогава му се беше налагало да отхвърля не едно примамливо предложение, тъй като не му се искаше да създаде дете, за което след това нямаше да може да се грижи както трябва. В гъвкавата структура на клана, където границите на семейството са донякъде размити и почти всички са свързани от роднински отношения, детето му нямаше да страда, но той самият щеше да чувства задължения, които нямаше да може да изпълнява. Той вече не прекарваше почти цялото си време сред майчиния си клан, както беше правил в юношеството и младостта си.
— Не очаквам да останеш в лагера, Тсе-дитсира-тси. Остави ме само да ти доставя удоволствие.
— Разкажи за децата на брат ми. Достави ми това удоволствие. И не ме изкушавай с това, което не мога да взема.
— С това, което не искаш да вземеш, упорити човече. Бих могла да те нападна. Много съм силна.
Адам се разсмя.
— Тази вечер може и да си. Уморен съм.
— Заради жълтооката жена. Джеймс каза, че не си спал в продължение на дни, защото тя не те оставяла.
— Джеймс говори прекалено много — въздъхна леко младият мъж.
Той обаче не можеше да се начуди каква беше тази съблазън на Флора Бонам, че беше готов да изостави всичко заради възможността да усети нежния й допир.
— Той говори истината, Тсе-дитсира-тси. Кажи ми името й.
— Тя си замина.
— Завинаги ли? — попита тихо тя, тъй като забеляза погледа му, когато произнесе трите думи. — Как ще живееш?
В осветения от огъня вигвам настъпи кратко мълчание.
— Както винаги съм живял, Лилия — отвърна най-после той. — С дъщеря си и с клана си.
— Отърва ли се от графинята?
— Надявам се — отговори с лека гримаса той. — А ти задаваш прекалено много въпроси на един мъж, който не е спал. Отивай да се погрижиш за децата си и ела пак да ме притесняваш утре, след като си почина.
— Което и мисля да правя, Тсе-дитсира-тси, докато не ми кажеш „да“.
— Точно от това имам нужда — каза с дяволита усмивка Адам. — Жена с определена мисия.
— Моята решителност ще ти помогне да вземеш правилното решение — отвърна с усмивка Пролетна Лилия. — Очаквай ни с децата за закуска.
Той изохка, след което лицето му се озари от широка усмивка.
— Готвиш ли?
— Като че ще оставя децата ми да ядат това, което сготвиш ти. А после можеш да помогнеш на Малкото Мече да поязди.
— Още нещо? — попита с язвителен тон Адам.
— Би могъл да срешеш косата ми — каза тихо тя.
— Малко вероятно — отвърна с приятна усмивка младият мъж. — Намери някой друг, който ще среше косата ти.
— Реших да опитам.
— Все още съм достатъчно буден, за да мисля ясно.
— Решеш ли косата на жълтооката жена?
Не беше го правил, помисли си със съжаление той. За абсароките беше признак на силна любов, когато някой мъж реше косите на една жена.
