отворил магазин в една от местните кръчми.
Същата нощ играха в бар „Бристол“ на хазартни игри със съдията Хъсмър и с шерифа, като главна тема на разговора им беше действащият в момента губернатор и проблемите с милицията му. Неотдавнашното прекрояване на избирателните райони, беше горещо подкрепяно от Мар, тъй като това му даваше възможност да държи под контрол федералните съдии, които бяха обявили последните две законодателни сесии за невалидни. Във връзка с това съдия Хъсмър беше преместен в забутания Форт Бентън. Тъй като заплатата на съдиите зависеше от броя на водените от тях съдебни дела, заточението в рядко населения район беше довело до драстично намаляване на доходите му. Хъсмър беше бесен. Всички републиканци в Монтана бяха ядосани, защото политическите им маневри за анулиране на законодателните сесии бяха осуетени. И въпреки че по-голямата част от населението бяха демократи, администрацията на републиканците беше назначила достатъчно влиятелни мъже, за да се превърне в сериозна и опасна опозиция.
— Дявол да го вземе тоя негодник — горещеше се съдията, като в разсеяността си откри чудесната карта, която държеше. — Ако си мисли, че имам намерение да стоя и да гладувам в това забутано градче, — подметна саркастично той, — по-добре ще бъде да си вземе телохранител.
Адам отвърна спокойно, като взе дамата пика и я прибави към другите си дами:
— Чух, че Мар възнамерявал да прави пикник следващата седмица.
— Келешът му с келеш! — избухна съдията. — Би трябвало да го екстрадираме в Англия, за да изпълнят присъдата му. Не се сещам за друг, който заслужава повече от него да бъде обесен и насечен на четири части.
— Кога следващата седмица? — попита тихо шерифът, който получаваше заплатата си от няколко местни бизнесмени, върли противници на действащия губернатор.
— В събота или неделя — отвърна Джеймс, преди да постави на масата чашата, която държеше пред устата си.
— Говореха на последната спирка за смяна на конете на дилижансите в северна посока — добави нехайно Адам.
— В такъв случай разполагаме с предостатъчно време — обяви съдията, без да крие амбициите си, — за да планираме подходящо посрещане на губернатора.
— Четири дами и три тройки — обяви Адам и разположи картите си на масата. — Съжалявам, че отново ще взема парите ви.
— По дяволите, не се чувствайте ни най-малко неудобно — рече великодушно съдията, като размаха пурата си, разтегнал в усмивка топчестото си лице. — Тази вечер се оказа много приятна.
— Мислиш ли, че милицията от доброволци на Монтана скоро може да се окаже без водач? — попита по-късно тази нощ Джеймс, когато двамата с Адам се връщаха към хотела си.
— Има доста голяма вероятност — отвърна спокойно братовчед му. — Мислех си, че така дадохме на недоволните допълнително още ден-два, за да се организират. Те така или иначе щяха да научат скоро. Мар пътува с фанфари.
— А една милиция без предводител няма да представлява такъв проблем за народа ни.
— Това си мислех и аз.
— Възнамеряваш ли да се замесваш в това.
Адам поклати глава.
— Следващата седмица ще бъдем на порядъчно разстояние. За предпочитане на някой прием, където ще има много хора, способни да свидетелстват за присъствието ни. Никога не вреди да си по- предпазлив.
— Откога си станал толкова предпазлив?
— Откакто чух, че Мар ще бъде във Форт Бентън в края на следващата седмица. Защо да не приемем поканата на Харолд Фиск и да не отидем на бала му в Елена? Мисля, че е предвиден за събота.
— Фиск наистина ще ни осигури желязно алиби. А вечерите на съпругата му са винаги изключително богати — добави с усмивка Джеймс. — Така че ще трябва да тръгнем към лагера още утре, ако искаме да занесем „Уинчестърите“ и да бъдем в Елена в събота.
— Ще тръгнем на зазоряване — каза Адам.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Адам и Джеймс влязоха в елегантния, облицован с орех, бар на хотел „Плантър’с хауз“. Гърлата им бяха пресъхнали от дългото яздене, ботушите им бяха покрити с прах, очите им — присвити, за да свикнат с внезапния полумрак. Двамата се приближиха към украсения мраморен бар, поръчаха си за пиене и се облегнаха на бледия полиран камък, а погледите им се спряха върху картините с голи тела, имащи претенциите, че са в джентълменски стил, обичайни за всички барове, когато някой извика:
— Адам, Адам Сер!
Младият мъж се обърна и заоглежда с присвити очи тъмното помещение.
— Насам — обади се отново познатият глас.
Адам разпозна гласа преди да успее да види притежателя му граф Холдейн, взе чашата си и се запъти към него, последван от Джеймс.
— Доста далеч си от Сън Крийк — каза с усмивка младият мъж, докато се приближаваше към тапицираната с червено кадифе скамейка.
— Ти самият не си много близо до ранчото. Какво те води към Елена?
— Точно това щях да те питам и аз — отпусна се с усмивка върху облицования с кадифе стол Адам. — Тук сме на кратко посещение.
— А ние дойдохме да попълним запасите си. Миналата седмица Четиримата вождове поведоха табуните си на север.
— Как вървят изследванията ви? — попита Джеймс.
— Изключително добре. Какво ще пиете? Коняк? Бърбън?
Джордж Бонам повика сервитьора.
Тримата мъже продължиха да беседват на чаша бърбън върху дейността си от изминалите седмици. През следващия половин час името на Флора не беше споменато нито веднаж, въпреки че то не излизаше от главата на Адам сега, когато баща й стоеше срещу него. „Дали беше тук в Елена?“ — питаше се той. — „Или беше останала в лагера? Дали изглеждаше по същия начин?“ — чудеше се младият мъж, като че от последната им среща бяха изминали години. — „Дали се беше сещала за него?“
Но когато графът предложи да се качат в апартамента му в хотела, за да им покаже рисунките на Алън, Адам се поколеба за момент. Ами ако Флора беше там… Не беше сигурен. Въпреки силното си желание, вътрешният му глас го съветваше да не отива там.
Колебанието му стана причина да се възцари кратка тишина.
— Може би предпочитате да дойдете по-късно — предложи учтиво графът. — След като се настаните във вашата стая.
Джеймс погледна към Адам. Усещаше водещата се в него вътрешна борба.
Тъй като мълчанието се удължи, Джеймс отвори уста да отговори, възнамерявайки да измисли някакъв правдоподобен отказ.
— Защо не още сега — рече тихо Адам и, като се усмихна на братовчед си, надигна чашата и изпи съдържанието й.
Тя не беше там, когато влязоха в дневната. Нямаше и никакви явни следи от присъствието й. Той се огледа — погледът му обходи набързо стаята, украсена с коприна и пищна мебелировка. Но усещаше мириса й, като някой вълк, подушващ партньорката си. Адам вдигна очи към двете затворени врати на източната
