— Защо да не му се извиня от твое име? Сигурна съм, че Адам ще разбере младежкия ти ентусиазъм.
— Наистина ли ще направиш това, лелче? Това би било божествено! О — плесна с ръце Хенриета, — нямам търпение да дойде краят на лятото!
Моли Фиск не беше глупачка. Разбираше, че Адам Сер може да има всяка жена, която пожелае както тук, така и в чужбина, но също така разбираше, че беше избрал Монтана за свой дом. Само че малко жени биха се съгласили да прекарат живота си на границата. Защо Хенриета да не бъде неговата жена, разбира се с подкрепата на бащините й милиони? Защо не, наистина? В главата й отново започнаха да се въртят годежни планове.
— Така, няма да казваме на чичо ти нищо за всичко това, а в случай, че някой те е видял тази сутрин, искам от теб само да отричаш. Както и аз — добави тя, запазвайки историята за неделното училище за краен случай. Но засега нямаше защо да обърква Хенриета с допълнителни възможности. Тя беше едно не особено интелигентно младо момиче.
— Била си тук при мен и двете сме закусили рано. Ще говоря и със слугите. Така. Колко хубаво. Всичко е уредено.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Тъй като времето, нещо характерно за месец юли по тези места, беше много горещо, прозорците на апартамента бяха широко отворени и дантелените завеси от време на време леко се полюляваха от случайно повелия ветрец. Уличните шумове навлизаха безпрепятствено.
Беше понеделник, малко преди полунощ, небето се сивееше зад прозрачните завеси, звуците от нощната веселба бяха намалели, но не и изчезнали напълно. Балдахинът на леглото висеше безжизнено в знойната горещина, тиктакането на часовника беше единственият звук в тъмната стая. Адам и Флора седяха на един стол, който той беше пренесъл до отворения прозорец. Голото й тяло беше сгушено в скута му, главата — подпряна на гърдите му, равномерното й дишане беше в ритъма на спокойния сън.
Младият мъж обаче не можеше да заспи. „От жегата е“ — опитваше са да убеди сам себе си той, като избягваше да мисли за действителната причина, свързана с Флора Бонам. Времето им заедно беше стигнало почти до своя край. Той я наблюдаваше и размишляваше колко по-добре би било, ако я беше срещнал преди години, преди Изолда и всички неприятности, които му беше причинила.
Следващият миг обаче предпазливостта го накара да поохлади малко емоциите си. За топлите му чувства към Флора Бонам вероятно най-голям принос имаше невъздържаният им секс, напомняше си той. Беше невъзможно да ги отдели от интензивните плътски наслади. Ако съдеше по досегашния си опит, още преди настъпването на зимата вече нямаше да си спомня името й. Разумът му се опитваше да го убеди, че това беше поредната преходна връзка, но от друга страна натрапчиви съмнения се опълчваха срещу подобна хладна логика.
Флора се размърда в обятията му и се притисна още по-близо към него, като някое спящо котенце. Устните на Адам се разтегнаха в усмивка. Тя го караше да се чувства щастлив — самото й присъствие можеше да предизвика усмивка на лицето му.
Точно се беше навел, за да я целуне, когато навън отекнаха изстрели, последвани няколко секунди по- късно от викове: „Мар е мъртъв! Мар е мъртъв!“. Те ставаха все по-силни, тъй като вестоносецът явно се приближаваше към хотел „Плантърс хауз“. Прозвуча нова поредица от гърмежи, призоваващи жителите на града към внимание.
Този път пукотевицата разбуди младата жена.
Тя обгърна с ръце врата на Адам, погледна го сънено и прошепна:
— Пак ли престрелка?
— Вестоносец, носещ новината за смъртта на Мар.
Дълбокият глас на младия мъж звучеше абсолютно безизразно. Но той хвана здраво Флора и внезапно се изправи.
— Ще сляза долу за минутка — каза тихо той, докато я носеше към леглото. — Искам да разбера нещо повече.
— Сега вече той няма да преследва клана ти…
Тя все още не беше се събудила напълно и думите й бяха едва доловим шепот.
— Връщам се след няколко минути — рече спокойно Адам, разположи младата жена в средата на леглото и се наведе да я целуне.
Тя се вкопчи в него.
— Ммм… Не отивай.
Обсебена напълно от него, копнееща да го чувства непрекъснато край себе си, тя дръпна надолу главата му.
— Остани… — прошепна в устата му тя.
Той омекна за момент и двамата се сляха в дълга, нежна целувка, която предизвика блажено мъркане от дамата, лежаща под него.
— Моя ненаситна любима — прошепна с усмивка той, като се опитваше да се освободи от прегръдката й. — Дай ми само пет минути и след това ще се върна.
— Сега вече няма да ме забравиш — каза Флора.
Гласът й звучеше ниско и страстно, докато се протягаше по незабравим начин.
— Определено ще си спомням това — прошепна с усмивка Адам. — Не мърдай оттук.
Той се облече с типична мъжка експедитивност и излезе от стаята, като преди това махна с ръка и изпрати въздушна целувка на Флора, докато тя усети първите тръпки на страха.
Ето така щеше да се чувства, когато Адам си отидеше от живота й само след няколко часа — празна, изоставена, лишена от неговата сила и смелост. Тя потрепера в знойната юлска нощ. Положи усилия да се отърси от меланхолията си. Нямаше намерение да се размеква от раздялата с един мъж, колкото и красив и съвършен да беше той. Животът й беше прекалено запълнен и интересен, за да позволи краят на една любовна връзка да я потопи в отчаяние и самосъжаление.
Флора рязко стана от леглото и се отправи към дневната, като че искаше да избяга от мястото, станало свидетел на толкова много страст. Трябваше да контролира повече чувствеността си, повтаряше си предупредително тя. Но те се бяха любили навсякъде и из дневната, даде си сметка тя, след като обходи с поглед помещението. Вдигна една риза, захвърлена от Адам върху един стол и я наметна върху тялото си, почувствала внезапна нужда да прикрие голотата си, като че можеше да се скрие от страстта с помощта на ленената дреха. Започна да крачи напред-назад, мъката не й даваше мира, чувствата й бяха в пълен безпорядък. Досега никой от мъжете не беше оказвал подобно влияние върху й. Никога. Те бяха приятно развлечение, но никога не бяха засягали чувствата й. По-скоро никога досега. Флора крачеше неспирно из стаята, без да може да намери покой.
За неин ужас, когато Адам влезе в апартамента няколко минути по-късно, тя спря, погледна го и избухна в плач.
— Съжалявам — хълцаше унизена тя, а сълзите се стичаха по бузите й.
— Какво се е случило? — възкликна младият мъж, като се отправи с големи крачки към нея.
— Нищо… Аз съм добре — задавяше се от ридания тя.
Изглеждаше като малко дете, облечена в прекалено голямата за нея риза, краката й бяха голи, пръстите й потъваха в дебелия килим.
Щом стигна до нея, той я притисна в обятията си.
— Не трябваше да излизам — прошепна самоосъдително той. — Кажи ми какво стана.
Съчувствието му, особената загриженост на думите му само усилиха риданията й. Объркан, той я загледа настойчиво, опитвайки се да види очите й. Но Флора успя да каже само едно задушено: „Нищо не е станало.“, когато очевидно нещо не беше наред. Чудейки се как да я утеши, той се приближи до дивана, седна, като я постави в скута си и каза, преливащ от симпатия:
— Просто ми кажи.
И Адам нежно повдигна брадичката й, така че погледите им се срещнаха.
— Може би ще ти помогна.
