А всичко му беше направило рани: причините за тоя брак, всекидневната мъка, която му беше причинил, горчилката, която му беше останала в наследство.
Никога нямаше да може да се освободи напълно от Изолда.
— Разбирам — отговори Флора.
Прагматизмът, рационализмът отдавна бяха се превърнали в нейни пътеводители.
— Благодаря ти за всичко — рече с усмивка тя.
След това се протегна, бавно отмести ръцете му от талията си и отстъпи назад.
Адам въздъхна пред неизбежността на това, което трябваше да се случи и отвърна на усмивката й.
— Няма за какво — каза тихо той. — И аз също ти благодаря за рядкото удоволствие, което изживях с теб. Ще липсваш и на двама ни с Люси.
Той се отдръпна от вратата и дръпна резето, за да може да я отвори.
Внезапно на Флора й стана по-трудно да се усмихва, тъй като и на нея двамата щяха да й липсват много. Животът й обаче никога не се беше въртял около някой мъж. И не възнамеряваше да замени свободата си срещу подобна зависимост, колкото и силно да беше усещането й за загуба.
— Довиждане, Адам — прошепна тя.
И младата жена взе куфара си и излезе от стаята.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Смъртта на Мар и завръщането на губернатора Грийн Клей Смит доведе до реорганизиране на милицията в Монтана. Високите чинове, раздадени от покойния Мар бяха отнети. Губернатор Смит обяви за края на юли ново набиране на доброволци. Генерал Тери, управител на Дакота, посети Елена, за да разговаря с губернатор Смит и изказа мнението си, че нямаше никакви причини Монтана да се тревожи от уж враждебно настроените индианци.
Той изказа мнение, че войската трябва да бъде демобилизирана.
Всичко беше започнало в резултат на политически амбиции и беше подсилено от готовността на доброволците. Една малка успешна война с индианците щеше да възвърне репутацията на Мар като неустрашим военен лидер, а името му щеше да се появи на първите страници на вестниците в източните щати. Войската пък беше привлечена от очакваното възнаграждение. Враговете на Мар обаче бяха завидели на известността му и бяха сложили край на амбициите му, когато той, според свидетелствата, паднал през борда на кораба в река Мисури през нощта на първи юли и изчезнал завинаги.
В края на юли стана ясно, че опасността е преминала и кланът на Адам за пореден път се беше спасил от непредсказуемите безчинства на пияните доброволци. Недосегаем за политическите и финансови машинации, които щяха да започнат сега, след завръщането на губернатор Смит и изпадането в немилост на привържениците на Мар, Адам уреди най-неотложните задължения, свързани с клана и с ранчото му и замина за Саратога. Придружаваше го голяма група от хората му, за да осигури охраната на Люси, в случай, че възникнат някакви проблеми. От Шайен конете му продължиха пътуването си в специално пригоден за това вагон, а Адам с прислугата, готвачите и детегледачките на Люси, които се грижеха за удобството им, се настани в друг луксозен вагон.
Пристигнаха в Саратога през първата седмица на август заедно с около двайсет хиляди други посетители, отсядащи традиционно през лятото в курортното селище. Адам и Люси се настаниха в хотел „Кларъндън“, а дните си прекарваха на старата състезателна писта, наблюдавайки тренировките на конете си за надбягванията.
Най-добрите конни надбягвания в страната ставаха в Саратога. Те привличаха в продължение на трийсет дни посетители и притежатели на коне от най-далечните кътчета на Америка. Първата писта, създадена през 1863 година беше почти веднага заменена от много по-голям хиподрум и трибуна за зрителите, за да може да се задоволи огромния интерес към това събитие. Всекидневно на надбягванията присъстваха десет хиляди човека. Залаганията започваха още от девет часа, а самите състезания — от единадесет. Сумите се движеха от триста и петдесет до хиляда долара, но истинските пари се разиграваха в басовете, които понякога достигаха невероятни размери. Милионерите, които докарваха всеки август чистокръвните си коне в малкото курортно градче край минералните извори, залагаха същите луди суми, като рискуваха всяка вечер и в казиното при игра на карти.
За да се задоволят нуждите на богатите посетители, които предпочитаха да ползват отделни сгради, бяха построени огромни представителни жилища — пищно украсени представители на различни стилове: френски замъци, швейцарски и италиански вили, ренесансови имения в холандски стил, подобия на старогръцките храмове, облицовани в бели дъски и на викторианските готически сгради, украсени с кулички, цепнатини, издатини, релефи, веранди и изящно изработени детайли, подобни на украса от захарни фигурки върху торта. Всички тези постройки театрално доказваха богатството на притежателите си.
В контраст с великолепните нови вили, построени с наскоро придобити благодарение на Гражданската война богатства, се издигаха по-скромните домове на старите фамилии, изградени в типичния за преди няколко десетилетия американски стил, с ненатруфени и ненатрапващи се фасади, бели и величествени, издигащи се зад железни огради, заобиколени от цветя. В подобна къща живееше всеки август и лелята на Флора — Сара, още от времето, когато Саратога беше само едно заспало селце, известно единствено с минералните си извори. Сара Гибън, вдовица от десет години, страстен почитател и притежател на състезателни коне и изключително добре изглеждаща за петдесетте си години жена, беше тук и за този сезон през 1867 година.
Познаваше Адам Сер покрай факта, че и двамата бяха страстни почитатели на конните надбягвания. Бяха се запознали още през 1867 година, по време на първите състезания в Саратога. Не бяха близки приятели, но се познаваха, както впрочем и всички останали богати собственици на расови коне, които се събираха всяко лято в Саратога.
Тази година граф дьо Шастлю беше довел дъщеря си — забеляза майчинското око на Сара. Момиченцето беше взело цвета на кожата на баща си и приказните му очи. Направи й впечатление и фактът, че не беше взел съпругата си. Носеха се слухове, че бракът му бил доста необичаен.
В разгара на лятото в селото на Четиримата вождове, разположено в равнината, стана толкова горещо, че обитателите му се преместиха в планината, за да се спасят от убийствените температури. Другите кланове също се бяха придвижили към по-големи надморски височини. Жители на едни или други селища си гостуваха често. Мъжете и жените се надбягваха с коне, играеха на различни игри, включително и на хазартни, бъбреха, а вечер всички танцуваха под осеяното със звезди небе. Беше време на веселие и на семейни връзки. А Флора и баща й едва успяваха да записват събитията в летния лагер, да обрисуват различните игри и танци, да наблюдават ритуалите на ухажването, да описват сложната субструктура на семейството и на взаимоотношенията в клана.
Флора се беше потопила отново в работата си, но колкото и всеотдайно да се занимаваше с изследванията си, Адам не можеше да излезе от мислите й. За първи път си даваше сметка, че в любовната игра съществуват граници, които не бива да се преминават. Умът й беше наясно с техните параметри.
Обикновено човек казваше само едно: „Благодаря. Беше много хубаво“ и складираше в едно ъгълче на мозъка си случилото се, подобно на спомена за някой чудесен слънчев ден или хубава езда, или пък за усещането, породено от направеното при поредните изследвания вълнуващо откритие.
Този път обаче логиката беше безсилна да се справи с копнежа й.
А баща й разбираше това.
Един следобед, настанени под сянката на голям планински бор, Джордж Бонам и Флора наблюдаваха конните надбягвания, които се провеждаха на тревистата поляна под тях.
— Ти също можеш да отидеш в Саратога — каза тихо графът, без да отделя поглед от галопиращите коне.
Флора рязко извъртя глава към него.
— Толкова очевидно ли е? — попита тя, впила поглед в лицето на баща си.
— Само защото те познавам — отвърна той, като обърна глава, за да я погледне на свой ред. — А и
