— Държа… се… глупаво — заекна тя, като си поемаше дълбоко въздух, опитвайки се да контролира плача си. — Сигурно съм… уморена.
— Идвал ли е някой, докато ме нямаше?
Той внимателно избърса влагата по бузите й.
Тя поклати глава, като все така се опитваше да спре напиращите сълзи.
— Да не си се ударила?
Тя отново кимна с глава в знак на отрицание, а къдриците й погалиха приятно брадичката му.
— Искаш ли да поспиш? Трябваше да те оставям да спиш повече.
— Вината не е твоя — отвърна тихо тя.
Риданията й бяха почти престанали.
— А и наистина не ми се спи.
— Какво искаш да правим? — попита той, опитвайки се да я развесели. — Кажи ми и ще го направим.
— Да отидем в Париж — отговори Флора и за миг на лицето й се появи дяволита усмивка.
— Отивам да приготвя багажа — рече тихо Адам и докосна леко с връхчето на пръста си чувствителното ъгълче на устата й. — Ще вечеряме с Императора.
— И ще ме заведеш и на конните надбягвания.
— Определено ще те заведа и на тях.
Гласът му стана много тих.
— Всички мъже ще ми завиждат.
— Ще стоя в къщата ти.
— Няма да те изпускам от поглед — потвърди той, като я притискаше все така силно към себе си.
— Ще танцуваме в Тюйлери.
— Или в „Сен Клу“.
— И всички жени ще ми завиждат — прошепна Флора.
— Ваканцията ни ще трае вечно.
— Вечно — повтори много, много тихо тя. — А сега ме целуни, преди да съм заплакала отново.
И той го направи толкова нежно, като че тя беше изключително крехка и можеше да се счупи. Целуна влажните следи, оставени от сълзите по розовите й бузи, целуна деликатните й ушни миди и копринени мигли, целуна и изпълнената й с въздишки уста.
Младата жена откри, че целувките му й даваха сила, че мъката й се топеше в обятията му.
— Ти си изключителен — прошепна тя, като прокарваше пръсти в косите му.
Смелостта й се беше възвърнала, усмивката й отново беше станала очарователна.
— Кажи ми как го постигаш.
— На първо място — каза шеговито Адам, — винаги закусвам порядъчно и се старая да спя достатъчно и…
— Ти никога не спиш.
— Понякога спя. Поради очевидни причини това не е един от тези случаи.
— Заради ограниченото ни време.
Той погледна към нея, преди да отговори, тъй като искаше да прецени душевното й състояние.
— Да — каза младият мъж.
Въздишката му разроши леко косите й.
— Сега, след като Мар е мъртъв, трябва да бързам на север — добави тихо той.
— Кога ще тръгваш?
Единствено гордостта й даваше сили.
— Веднага след теб. В лагера сигурно вече са научили новината, но поне още известно време трябва да наглеждаме милицията. А после, ако нещата вървят добре, ако доброволците се разпръснат скоро, се надявам да успея да закарам конете си на състезанията в Саратога през август.
— Люси ми каза, че този път щяла да отиде с теб — каза Флора.
Любезността й служеше като щит срещу разкъсващите я чувства.
— И аз чух нещо подобно. Иска да види Магнус на състезанията.
— Би трябвало да победиш с него.
„Наистина е невероятно“ — мислеше си тя, — „как усмивката се появява на устните ми в контраст с емоциите.“
— Разчитам на това.
— Ако трябва да тръгваш по-рано за лагера…
— Не — прекъсна я припряно той.
— Сигурен ли си? Не искам да се чувствам отговорна за някакви глупави неуредици.
— Ако можех, бих останал по-дълго.
Гласът му беше мек като кадифе.
В усмивката й се четеше предишната увереност.
— Във всеки случай имаме още четири часа.
— Четири и половина — усмихна се Адам. — Какъв шоколад да ти поръчам този път? С амбра?
— Да ме съблазниш ли се опитваш?
Гласът й беше пеещ, съблазнителен.
— Разбира се, че не — прошепна с едва забележима усмивка той. — Само до те утеша.
Брийа Саварен пишеше за шоколада с амбра като за шоколада на нещастните, способен да успокои всякакъв вид страдание.
— Или предпочиташ руски шоколад?
— И двата — отвърна тихо Флора. — Тук ли ще ми го даваш или на леглото?
Той я погледна за момент, в черните му очи пламнаха огънчета, като че никога досега не беше я докосвал, като че беше някой буен юноша, който за първи път щеше да бъде с жена.
— Ще видя кое ти харесва повече — прошепна младият мъж, припомняйки си всички места, където я беше глезил и хранил.
Беше й давал шоколадов мус на стола край прозореца един следобед, когато тя се молеше за докосването му, беше й предлагал малките шоколадчета, гарнирани с разбит на сняг белтък и с бадеми, докато Флора лежеше на дивана — разбира се в замяна на целувките й. А тортата „Добош“, която изядоха заедно в леглото, винаги щеше да им напомня за последвалото незабравимо къпане.
— Много си добър с мен — прошепна тя.
Дори сега в гласа й звучаха кокетни нотки.
— Няма причина да не бъда. Ти си несравнимо съкровище.
Младата жена се усмихна.
— Поне за следващите четири и половина часа.
— Не — отвърна тихо той, съзнавайки колко силно влияние беше оказала тя върху живота му. — Завинаги в сърцето ми…
Все пак Флора остана с половин ден повече от уговорката, защото не беше способна да си тръгне, както и Адам не можеше да я остави. А когато тя най-после събра сили, за да направи това, раздялата се стори много трудна и на двамата.
— Съжалявам — рече тихо Адам, като все още не я пускаше от обятията си.
Беше се облегнал на вратата, така че младата жена да не може да си тръгне.
— Прекалено скоро е — отвърна едва чуто тя, разбрала загадъчните му думи, свързани с объркването в душата на Адам, причинено от несполучливия му брак.
— След съжителството с Изолда — съгласи се печално той, — винаги може да ми се струва прекалено скоро.
Понякога, в пристъп на меланхолия, той се питаше дали белезите от предишния му брак щяха да зараснат някога.
