— Скъпа, всяка една от младите жени е дошла тук, за да прелъстява. Някои от интерес, други — от любов, трети — единствено заради удоволствието. Ти не си изключение, повярвай ми. А и честно казано, скъпа моя, отдавна някой трябваше да плати на Адам Сер за всичките му любовни похождения. Винаги досега се е измъквал невредим от многобройните си любовни афери. А аз звуча ли като безскрупулна личност?
Флора се разсмя.
— Сигурно имаме достатъчно развита съвест, щом си поставяме въпроси от морално естество.
— Изглежда доста успокоително — отвърна с усмивка леля й, — защото това е градът на незаконната любов и на лицемерните позьори. Но ние трябва да спазваме поне привидно приличие. Така, засега достатъчно за безполезното съжаление — заяви тя, практична по сърце жена, която управляваше успешно своята корабна фирма, както и тази на починалия си съпруг и ценните си книжа. — Това, от което се нуждаем на първо време, е подходящ за прелъстяване гардероб. Тази вечер трябва да дойдеш с мен на бала у Белингтънови.
— Малко вероятно е Адам да отиде на бал. По-вероятно е да го намеря на хиподрума или в игралната зала.
— Знам от сигурно място, че Колдуел Кинг тази вечер ще води хората си у семейство Белингтън, а Адам всяка вечер играе с Колдуел. Донесла ли си нещо наистина смайващо? Ще извикаме шивачката още утре сутринта, но дотогава ще трябва да се оправим с това, с което разполагаме.
— Имам тук една рокля от копринен шифон, за чиято направа Уърт отдели цял месец.
— Какъв цвят?
— Пармско виолетово.
— Прекрасно — заяви възбудено Сара. — С диаманти, естествено — добави с леко дрезгав контраалт тя.
— Разбира се — отвърна с хитро намигане Флора.
След успешния ден на конните надбягвания и ранната вечеря с Люси, Адам беше в стаята си, където слагаше фрака и бялата си папионка. Люси присъстваше, както обикновено на тази церемония, седнала на един стол до голямото огледало, като люлееше обутите си в зелени кожени обувки крачета и го подлагаше на истински разпит.
— Къде ще ходиш първо?
— В „Морисей клуб“ на улица „Матилда“.
— Малката червена тухлена къща ли?
— Точно татко.
— Ще загубиш ли пари?
— Надявам се, че не.
— Можеш ли да ме заведеш там някой път?
— Само в салона, където сервират вечерята, скъпа. Правилата забраняват дамите да ходят в игралните зали.
— Това е глупаво.
— Права си.
Той се усмихна на дъщеря си. Все още беше облечен в поръбен със зелено муселин, за да бъде в тон с цветовете, с които конете му се явяваха на надбягванията.
— Какво ще стане, ако вляза? Та нали винаги виждам картите ти, когато двамата играем на покер?
— Правилно, съгласен съм с теб — това е много странно.
— След като там няма дами, защо се обличаш официално?
Адам вдигна рамене.
— Още едно правило.
— Мразя правилата.
Младият мъж се усмихна, докато нагласяваше бялата си папионка пред огледалото — разбиранията на дъщеря му за ограниченията съвпадаха напълно с неговите.
— Има ги обаче колкото искаш — рече той. — В къщи си е по-добре.
— Но нашите коне бягат наистина много добре, нали, татко, така че си заслужаваше дългото пътуване. А Магнус спечели всички надбягвания, в които се яви.
— До едно. Вече не мога да печеля от залаганията — добави с широка усмивка той. — Истинско удоволствие е обаче да го наблюдаваш — продължи той и се присегна за сакото си. — Следващият сезон ще го представим за Гран При.
— Аз ще дойда и тогава с теб.
— Непременно.
Прекрасно скроената дреха прилепна на широките му рамене.
— Вече съм достатъчно голяма, за да не се нуждая непрекъснато от присъствието на Клауди.
— Разбира се, че си голяма, миличка — каза Адам и погали тъмните й къдрици.
Нейното присъствие беше от първостепенно значение за него.
— Париж ще ти хареса.
— Мама ще бъде ли там?
— Не съм сигурен, скъпа. Тя не обича конните състезания така, както ние с теб — отвърна той, избягвайки по-важните причини, поради които те най-вероятно нямаше да я видят.
— Тази вечер ще се виждаш ли с чичо Колди?
— Той ще дойде да ме вземе.
— Може ли да остана, докато дойде? Той винаги ми носи сладкиши и се смее наистина гръмогласно. А това ме разсмива.
— Той кара всички да се смеят и да, можеш да останеш.
— Толкова си добър, татко.
Той погледна надолу към дъщеря си през гъстите си мигли, искрено развеселен.
— Наистина ли?
— Винаги ме оставяш да правя това, което искам.
Адам се усмихна широко.
— Трябва ли да казвам по-често „не“?
Люси вдигна поглед към него. Очите й бяха същия цвят като неговите, гледаше го открито и безхитростно.
— Обичам да правя това, което искам.
— Точно така си мислех и аз — отвърна мило Адам. — А сега ме целуни, защото Колдуел ще пристигне скоро и няма да те видя до утре сутринта.
Той клекна до стола й, прегърна я, а тя го възнагради с влажна целувка и сияеща усмивка.
— Ще целуваш ли някоя дама тази нощ? — попита тя, когато баща й се изправи отново.
Той се поколеба за момент.
— Не мисля.
— Роузи казва, че целуваш много дамите, а Флоси казва, че иска да целуваш и нея.
За миг очите му се разшириха и той каза предпазливо:
— Сигурно не си разбрала нещо.
— А-ха. Те говорят това толкова често. Приказват си за теб непрекъснато и въздишат, и се кискат. Мисля, че те харесват, татко.
— Защо да не слезем долу и да изчакаме чичо Колди във вестибюла — предложи внезапно младият мъж, за да отклони по типичния за родителите начин вниманието й. — Можеш да се спуснеш по перилата.
— Юпи-и! — извика Люси и скочи от стола с вечната си неизчерпаема енергия. — Ти се най-добрият татко в целия свят — възкликна тя.
Вече беше успяла да пресече стаята.
