Имам си своите собствени причини — продължи той със същата уморена учтивост, — поради които искам да остана жив и да задържа участъка си. Така че ще се бия за него, ако се наложи.
— Дори ако това означава нови убийства? — настоя Блейз, чийто страх, предизвикан от когото и да е преминаваше бързо. И изведнъж той вече не й се струваше опасен. Просто беше изморен.
Хейзард пое дълго и спокойно въздух и след това се отърси от умората.
— Не ставай наивна, мис Брадок — каза той със студена ирония, — относно списъка с насилничества зад гърба на „Бул“. Те убиват и аз убивам, а губещият получава пропуск за оня свят. Победителят, естествено, продължава битието си като доста богат човек. — Изведнъж очите му придобиха отнесен вид и той се отдръпна от нея, за да отиде до малкото, прозорче до вратата, където профилът му се открои на фона на кристално чистото небе. Така си беше. Победителят можеше да бъде само един и през някои от най-лошите му дни го нападаха ужасяващи видения на поражението, болезнени и безмилостни, земята му залята от потопа на рушащия западен напредък. Протягайки се леко, той опря дългите си ръце над прозорчето и се вгледа в пейзажа по-долу, сега опразнен от групата мъже в костюми. Очите му бяха мрачни и безжизнени, а лицето, му обтегнато от някакъв личен и сложен проблем.
Хейзард не хранеше никакви илюзии по отношение на безскрупулността на „Бул Майнинг Къмпани“ и нейните представители. Той бе видял как те дойдоха и взеха земята, която искаха, по един или друг начин, без да зачитат някакви принципи, без жалост. Бе ги видял да сграбчват властта, бе опознал страстта на хората без идеали. Те предпочитаха да унищожат противниците си вместо да ги победят. Той знаеше също, че те сигурно щяха да бъдат подпомогнати от много от местните управници, хора с гъвкава съвест и ограничени представи за социална отговорност. Но той знаеше как да се бори също толкова безмилостно, като тях, и бе сигурен, че победата би могла да дойде също толкова неочаквано, колкото и поражението, Той се нуждаеше от този обещаващ парцел, нуждаеше се от него заради своя народ. Като пряк наследник на баща си той бе задължен да се грижи за клана си. Това му бе втълпявано през дългите години на неговото обучение, неговият свещен дълг към клана. Той нямаше да изневери на доверието на баща си сега, когато той беше вече мъртъв.
След примирието при Ларами от 1851 година, неподписано от нито един абсароки7, но подписано от четиридесет вожда от Северните полета, бе сложено началото на края на стария ред. Баща му разбираше, че да се чака пасивно, докато земята им бъде отнета парче по парче, е също тъй глупаво, както и да се тръгна на война срещу Уошингтън. Точно затова Хейзард бе заминал на изток, за да учи, от уважение към далновидните мечти на неговия баща за бъдещето на народа му. Той трябваше да усвои практическите познания на света на белия човек, така че кланът му да може да се приспособи към нежеланите промени в начина си на живот. И когато баща му умря, той се завърна у дома, за да заеме мястото му и да служи на хората от племето си дори с цената на живота си, ако се наложи. Именно честта го тласкаше към това особено себеотдаване, към тази потребност от усамотено посвещаване.
Неговото племе трябваше да разполага със злато за пушки и продукти, за да може да мигрира, ако се наложи, в земи все още недостъпни за алчността на белите. Той изпращаше златото у дома чрез куриер, запазвайки много малко за себе си, и ако не се лъжеше, в участъците хиляда и четиринадесет хиляда и петнадесет, вероятно лежеше сигурното бъдеще на клана му. Той хранеше дълбоко уважение към духовете и уменията на великите лечители и шамани, но когато се налагаше да се пребори с посегателствата на белия човек, Хейзард предпочиташе да разполага с убедителността на около един милион долара в злато. Той стоеше неподвижно, загледан в следобедното слънце, прозаично убеден, че накрая златото ще се наложи над обещанията на жълтооките8.
Той бе решен да задържи този парцел, рискувайки всичко заради дълга и съпричастността, а собственият му здрав разум му нашепваше, че мис Брадок е идеалната осигуровка за него срещу отчаяните домогвания на „Бул“. И не на последно място, дамата бе демонстрирала сериозно старание в леглото. Много скоро трябваше да се опознаят още по-добре.
В края на краищата следващите няколко месеца щяха да бъдат интересни. Ако останеха живи, разбира се. Бак дак ко мбауику (Докато съм жив, ще продължавам), помисли си той обречено и се обърна към новата си и много красива компаньонка.
ГЛАВА 6
Когато вечерницата се появи на небето, след тих, но разгорещен спор Хейзард привърза Блейз към себе си на две места, за талията и за китката. След това легна на тясното легло и изтощен проспа цялата нощ за пръв път от пет дни.
Легнала неподвижно, Блейз се вслушваше в равномерното дишане на Хейзард, докато бавният, спокоен ритъм сякаш се превърна в част от собственото й дишане, докато топлината на огромния мъж, притиснат до нея, се промъкна в сетивата й и предизвика у тях необяснимо удоволствие. Тя обърна внимателно главата си около сантиметър в негова посока, изчака и след като не установи никаква промяна в дълбокото му отчетливо дишане, бавно премести погледа си, докато той се оказа изцяло в полезрението й.
Тогава неочаквано завладя невероятната му красота, чийто блясък сега бе приглушен от съня до обикновен разкош. Тя го наблюдаваше, докато избледняващите пастели на здрача изчезваха в безформието на нощта. Видя как светлината играе по решителните му скули, проследи с поглед съвършената симетричност на прецизно изваяния му нос. Красиво оформените му устни бяха чувствено изпъкнали, в тях сега не се забелязваше никаква суровост. Не, определено не бяха сурови. Единствено усилието на волята я възпря в желанието й да прокара върховете на пръстите си по тези чувствени устни. Дори веждите му приличаха на нежните крила на някакво същество, дошло от мрака, което нашепваше да го докоснеш. Блейз стисна здраво пръсти, за да устои на надигащото се желание. И когато твърдите му мигли трепнаха неочаквано, тя затаи дъх, изплашена от мисълта, че пронизващите черни очи могат да се отворят и да разкрият втренчения й поглед. Но той само въздъхна леко, а пръстите му стиснаха несъзнателно в сплетеното от сурова кожа въже, омотано около ръката му.
Докато го наблюдаваше и се заслушваше в звуците наоколо, доловила сладкото ухание, характерно за планините, което така добре се вписваше в общата картина, тя изведнъж забеляза един различен Хейзард Блек. Не чувствения прелъстител, който тя познаваше, не убиеца, който познаваха другите, не дори „индианеца от чужда култура“. Тя видя един мъж, който в съня си изглеждаше раним като дете. Един неземно красив мъж, издигнал се над физическото си съвършенство, духовно красив, проникнат от непреклонна смелост, готов да посрещне безстрашно трудното си предопределение. Предопределение, от което всеки „здравомислещ“ мъж би се отказал. Джон Хейзард Блек се бе противопоставил на един от най- могъщите минни картели в света. И възнамеряваше да не отстъпва.
Но по-късно, в раздразнението и объркването на хаотичната просъница и мрачните сънища, когато разумът и емоциите й се сблъскаха, тя усети как отново се обади първоначалното й възмущение и обида от невероятното му безочие да я задържи като заложница. „Как смее, помисли си тя с подновен гняв. Как, по дяволите, смее!“
— Не можеш да ме държиш тук! — чу той просъскваното й с първите лъчи на зората. Промърморвайки леко, все още полузаспал, той се обърна с гръб и плетеното кожено въже ги притегли един към друг. Движението я притисна здраво към гърба му. Той дочу едва тиха въздишка и усети как тя се стегна. Последва тишина. Благословена тишина, помисли си той, припомняйки си буйния й темперамент.
Тя повтори фразата с унищожителен шепот. Хейзард отвори едното си око за малко, хвърли един поглед през голото си рамо и срещна изненаданите й сини очи.
— Съжалявам — промърмори искрено той, защото добре съзнаваше, че животът му безкрайно се е усложнил заради госпожица Венеция Брадок.
— Съжаляваш? Ти съжаляваш? — прошепна недоверчиво тя и след това продължи да негодува, докато накрая той раздразнено я прекъсна:
— Достатъчно!
Но това не можеше да я накара да спре. Думите се изсипваха, яростни и нажежени от презрение, стоварващи се като удари върху главата му. Наложи му се да я целуне, за да спре вихъра от настръхнала ярост. И ръка би свършила добра работа в случая, констатира той, след като устните му покриха нейните, но логиката отстъпи възмутено под напора на някакво необяснимо желание да я накара да замълчи по по-
