приятен начин.
Вкусът на устните й беше сладостен и приканващ, помисли си той, плъзвайки несъзнателно крака си с умело движение между бедрата й. Колко топла… и нежна беше тя. Той отпусна увитото около ръката си въже, зарови пръсти в копринената й коса и я задържа като скъп подарък, докато устните и езикът му изследваха чувствителната вътрешност на устата й.
Не можеше да противостои на това усещане. А и не искаше. Тя беше тук, трябваше да я има. И за един кратък миг той осъзна колко му липсва жената до него. Усещането от допира до нея беше като завръщане у дома, изпълнено със страст и дълбока душевна утеха. Но когато вдигна устните си, идилията беше засенчена.
— Ти… ти… животно такова — избухна тя. Главата й се обърна на тласъци в прегръдката му, очите й горяха. — Ти отвратителен, противен…
— …дивак — довърши спокойно той и отново я целуна. Този път това бе твърдо, завладяващо проникване, в което той вложи цялото си натрупано през годините прекарани в удоволствия умение. Когато отдели устните си за втори път, доста по-късно, неговото уталожено безпогрешно умение я бе оставило тръпнеща и задъхана. Избухването, сега по-различно, приличаше този път повече на въздишка.
— Това… няма… никога…
— …да ми донесе някакво злато — прошепна Хейзард, с прозираща зад думите усмивка. — Ти си права, моя сладка биа… а аз ще се постарая да те вкарам в кухнята много скоро — усмивката му се разрасна, — за да ми направиш закуска. Готова ли си да започнеш да заработваш престоя си тук? — Той я придърпа към себе си с въжето, което все още бе завързано за талията й.
Отначало тя не му отвърна. Не можеше. Не искаше да го прави. Но не бе наясно с мислите си. Пръстите му се плъзнаха между бедрата й и се запромъкваха нагоре като дяволско изкушение, отначало много бавно, възбуждайки я, изчаквайки тя сама да пожелае още. И когато тя се изпъна в отговор, тънките му пръсти проникнаха в нейната сладост. Тя извика, протегна се към него и ръцете й се сключиха здраво около врата му.
Той се надигна леко срещу натиска на ръцете й и вглеждайки се в изящното й поруменяло лице, попита отново:
— Готова ли си да заработиш престоя си?
Пръстите му продължиха да я галят лениво, а тя стенеше леко при всяко нежно движение. Той се наведе по-близо и устните му прошепнаха срещу нейните:
— Кажи „да“, малко богато момиченце. — Пръстите му проникваха все по-дълбоко, а ноктите й се впиваха в раменете му. — Кажи, че ще ми готвиш.
Завладяващите му движения спряха и тя бързо прошепна:
— Да.
— И ще чистиш.
— Да — въздъхна тя.
— И ще правиш всичко друго.
— О, моля те, да.
Пръстите му се измъкнаха и той внимателно застана върху нея.
— Сега — извика тя.
— Скоро — каза той и отпусна тялото си надолу.
Следващата полуоформена молба замря в един задъхан стон, когато той се плъзна в нейната тръпнеща, женствена топлота. Как може, мислеше си той със задоволство, тя да изпитва такова удоволствие?
Как би могъл той, мислеше си тя, разтърсена от срам, изпънала се срещу неговото пронизващо проникване, да разбере, че го желае така силно?
Час по-късно, когато коженото въже вече отдавна бе развързано от внимателни пръсти и когато Джон Хейзард Блек се бе посветил на желанията на своята заложница толкова пъти, колкото това би направил един способен мъж, той я целуна за последен път, стана от леглото и каза:
— Отивам да се изкъпя на поточето зад колибата. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Водата студена ли е?
— Освежаваща.
— Знам ги аз планинските поточета. Не благодаря.
Той се усмихна.
— Както предпочиташ. Закуска след десет минути?
— Това покана ли е?
— Не съвсем. Наречи го… дипломатично поднесено желание. — Той забеляза как упоритото изражение се оформя на лицето й. — Много дипломатично — придума я той и се протегна да докосне умиротворително с пръст красивите й устни. — Спокойно, бостънче, аз не съм чудовище. Ще ти помогна.
— Тогава ме пусни — каза Блейз, забързано, бояща се, че би могла да остане с него по причини, нямащи нищо общо със златодобивните участъци.
Полупритворените му клепки прикриваха очите му, мрачни до неразгадаемост.
— Щеше ми се наистина да можех — каза тихо той, — но фронтовата линия е вече очертана. Боя се, че е прекалено късно.
— Ти наистина го мислиш.
Хейзард замълча за миг, преди да отговори.
— Ти винаги си водила закрилян живот, бостънче — каза той накрая. Премятайки кърпата около врата си, той продължи с умерен тон, сякаш обсъждаше достойнствата на размяната на визитки като светски жест. — Те се канят да ме убият. И аз приемам това сериозно. Точно затова ти си тук. Затова и ще останеш. — Неочаквано проблясване на зъбите му сякаш отстрани непосредствената опасност. — Обичам яйцата си леко сварени.
Той излезе с безшумна походка, а тя остана да лежи стресната още няколко минути. Та хората не се избиват един друг за едно малко парче планинска земя, нали така? Поне със сигурност не баща й и неговите приятели. А дали? За пръв път я прониза тръпка на съмнение.
Блейз си наметна една от завивките, отиде до прозореца и погледна навън. Видя Хейзард полускрит от група борови дървета. Той плуваше в едно малко езерце, образувало се при заприщването на участък от бързия планински поток. Слънцето огряваше гладката му коса. След това той се гмурна, за да се появи няколко мига по-късно доста по-далеч, разтърсвайки глава така, че от буйната му коса се разхвърчаха капчици вода, напомнящи на малки кристалчета.
Когато се запъти обратно към колибата, строен и грациозен, Блейз тръгна към вратата с намерението да го посрещне като израз на доброжелателство. Даже и да беше заложница, а случаят бе точно такъв, тя би могла да си позволи малко изисканост. Натисна дръжката на вратата. Вратата не помръдна. Натисна по- силно. Нищо. Тя изруга. Проклета да е съмнителната му душица. Беше я заключил!
Хейзард погледна към празната маса, след което, икономисвайки излишните движения, се облече с кожени гамаши и мокасини.
— Ще имаш ли нещо против да направиш закуска? — попита той жената, подпряна вдървено на стената и гледаща безмълвно през прозореца.
Тя не помръдна.
— Няма нужда да е бог знае какво — добави той все така тихо.
— Ти ме заключи! — избухна Блейз с поруменели от гняв страни и с отбранително преметната през гърдите си завивка.
— Не мога да си позволя да рискувам този парцел — обясни той. Някой ден може би щеше да й обясни колко много е заложил на него. В зависимост от това как ще се развие тяхното приятелство, — Няма нищо лично в това. Военновременни правила. — Как да те накарам да направиш закуска? — Думите му бяха учтиви, но твърди.
— Ами ако кажа „не“?
— Ще ми се да не го правиш.
— А на мен ми се ще да не бях заложница.
— Квит, мадам — каза той безстрастно, — ваш ход.
