— Казах ти, че не мога да готвя!
— А аз ти казах, че ще ти помогна — отвърна търпеливо той. Тялото му беше отпуснато, а изражението толерантно.
— Не знам какво да приготвя — призна си тя.
— Какво закусваш обикновено? — попита той с учтиво търпение. — Аз бих закусил същото.
— Горещ шоколад и ягоди — отвърна тя така, сякаш Нямаше нищо по-естествено от това.
— Всеки ден?
— Всеки ден!
— Дори през зимата? — попита той, обезпокоен от евентуалния отговор.
— Татко ги внася. Нещо против ли имаш? — отвърна тя заядливо и усещането за нереалност премина през съзнанието й. Как стана така, че тя, Блейз Брадок, водеше този невероятен разговор в този ненормален утринен час е този абсолютно непознат човек, който бе прекарал целия си живот под открито небе. Този смугъл индианец, независимо от изискания си тон й произношение, я принуждаваше да готви за него. Та тя дори не знаеше как да се оправи с огнището и снощният й плах опит би трябвало да е направил това очевидно.
— Не, ни най-малко. Предполагах, че домакинските ви разходи допринасят с една солидна сума за поддържането на икономиката на Бостън. Горещият шоколад ми допада като идея — добави той, сякаш това беше въпрос единствено на техните предпочитания. — Що се отнася до ягодите, ще видя дали Джими ще успее да набере малко този следобед. Междувременно използвай къпини, освен ако нежното ти небце няма особени възражения.
Блейз погледна към него с блеснали в очите й сълзи.
— Не искаш ли да опиташ? — увещаваше я Хейзард. Това, че домакинските умения не бяха втората природа на една красива жена, не го учудваше особено.
Блейз кимна в отговор на добронамереността в гласа му.
— Добре. Опитай с яйцата. Аз ще донеса млякото от потока, а може някой ден да си опитаме късмета с тоя номер по панаирите — усмихна се той.
Тя не успя да се въздържи да отвърне на усмивката му.
— Къде е кокошката?
Той се изсмя.
— Това си е проблем на Мактагърт. Аз дори не съм го питал. Яйцата са в тенекиения съд до мивката.
Трябваше да я учи как се разпалва огънят, къде е водата за пиене, да й обясни по-фините подробности от начина му на подреждане на продуктите, и накрая, разконцентриран до краен предел, защото завивката, с която се бе наметнала, падна, тъй като бе забравила да я хване по-здраво, с глас, напрегнат от усилието му да не избухне, той й нареди:
— Облечи си нещо, бостънче. Аз ще довърша закуската.
Закусиха с хляб и масло, защото яйцата се оказаха в окаяно недоварено състояние.
— О, Боже — промърмори виновно Блейз.
— Няма нищо — отвърна галантно Хейзард и се протегна за още една филия хляб.
— Това скоро ще се промени — сприхаво се намеси Блейз.
Когато веждите на Хейзард се повдигнаха любопитно, тя добави:
— Имам предвид готвенето. Татко ще убеди останалите, сигурна съм.
— Добре — каза той, но в себе си не беше убеден. Тук бяха заложени страшно много пари, или поне имаше възможност да бъдат изкарани страшно много пари. Той бе виждал достатъчно често хора като тези от шайката на Янси, да поставят експедитивността над чувствата, и то не само когато ставаше въпрос за цяло състояние.
Хейзард стана от масата.
— Благодаря ти за закуската. Ще се върна по пладне за обяда. — Изминал половината от разстоянието до вратата той се поколеба, обърна се и каза:
— Ти… това е… — Хейзард заговори на езика на абсароките. Съскащите думи звучаха леко раздразнено. После, преминавайки отново на английски, той продължи:
— Би ли искала да се облекчиш, преди да изляза?
— За да можеш да ме гледаш? — попита тя възмутено.
Последва кратка пауза, след което Хейзард отметна назад влажната си коса и се засмя.
— Това да не би да е някаква бостънска извратеност, която да съм пропуснал, мис Брадок? Бих могъл, разбира се, ако искаш — продължи той с нотка на забавление в гласа си.
Блейз го погледна ледено.
— Имам ли избор?
— Не особено комфортен — каза меко Хейзард.
Тя прошумоля край него с панталоните си от черен плат, макар че и да бе минала спокойно, мнението й щеше да е очевидно.
Той тактично остана вътре, но съзнателно започна да брои. Ако не се върнеше до двеста, щеше да се наложи да излезе навън и да я потърси. Сега, когато идеята да я задържи като заложница беше в ход, това му изглеждаше като адски просто разрешение на проблема.
Беше достигнал до сто деветдесет и три и вече пристягаше кобура към крака си, когато чу стъпките й по пътечката северно от колибата. Умелите му пръсти изоставиха заниманието си. Адреналинът му бе започнал вече да се покачва в очакване на евентуално нападение отдолу. Но когато тя влезе в малката стая, гласът му не издаде нищо от неговите съмнения.
— Харесаха ли ти моите сервизни помещения?
Блейз го погледна остро. На подбив ли я вземаше?
Но изражението, което срещна погледа й, беше някак добронамерено плахо, с наченки на усмивка. Тя преглътна злъчната си забележка. Когато Хейзард се държеше приятелски, не бе възможно да му се сърдиш.
— Гледката е невероятна.
— Надявах се да ти хареса. Ние, абсароките, казваме в такива случаи „Баре расе итсирам матса-тск“. В буквален превод това означава: „Сърцата ни са изпълнени с блаженство“. Това усещаш, когато гледаш тези планини.
Чула леко приглушената, подобна на химн интонация, тя се опита да я възпроизведе:
— Бара расей…
Хейзард умишлено обърна гръб на топлината, извикана у него от опита на Блейз по детски да повтори думите с чаровната й грешка в последната сричка. Отърсвайки се, той си припомни за своя дълг.
— Ако се научиш да казваш „да“ също така сладко — каза Хейзард леко провлачено, — ще можем да се справяме чудесно нататък.
Лицето на Блейз стана мрачно.
— Трябва ли непрекъснато да се заяждаш, по дяволите? — попита кисело тя.
— За жена ти си свикнала прекалено много нещата да стават но твоя начин — отвърна той. Чувстваше се доста по-спокоен, когато желанието биваше усмирено от нейното противопоставяне.
— За жена, за жена — избухна Блейз, а в очите й засвяткаха искри, — Какво общо има това по дяволите?
— Само това, че точно като теб аз също съм пропътувал някоя и друга миля из този континент и съм забелязал, а може би и ти също — отбеляза любезно Хейзард, докато сваляше кожената си риза от един пирон до вратата. — че този свят принадлежи на мъжете.
Той успя да се измъкне, преди тенекиената купичка да се удари в чамовата каса на вратата. Тя беше забележително добра в хвърлянето, отбеляза той, отстъпвайки. Литналата купичка издрънча на сантиметри от мястото, където главата му само преди секунда.
— Обяд по пладне — извика й той, докато залостваше вратата, а кухненските съдове дрънчаха по стената в забързана канонада.
Блейз седеше сред отломките от онова, което някога бе представлявало уютната колиба на Джон Хейзард Блек, и го наричаше с всички омразни имена, които успяваше да извлече от добре обезпечените см
