неподковани мустанги и техните ездачи не трябваше да вдигат никакъв шум. Когато изминаха още половин миля, съгледвачът се появи на един хълм и им направи оттам знак, който означаваше, че стадото е наблизо и скоро ще го видят. По сигнала всички се разпръснаха. Хейзард слезе от мустанга и съблече кожената си риза и гамашите. Той и Блейз си размениха конете, без да продумат, и след като я целуна леко, Хейзард се метна на ловния си мустанг. Съгледвачът махна с дрехата си още два пъти над главата си и след това я пусна. Още преди тя да е паднала на земята, всички коне се бяха понесли в галоп, оставяйки зад себе си облачета прах и откъсната трева. Дорестият мустанг на Хейзард, украсен с пера по гривата и опашката, се понесе бясно след миризмата на стадото. На билото се появиха бизоните, около две хиляди, разпръснали се, за да пасат. Преди облаците от прах да покрият всичко, Блейз успя да види как Хейзард застрелва първия си бизон. Той се бе навел ниско, прилепнал към дорестия врат, мушнал върховете на пръстите си под предните крака на коня, за да запази равновесие. След това галопиращото стадо го измести извън полезрението й.
Един час по-късно прахът се уталожи по тревистата равнина и стотици бизони лежаха мъртви на земята. Жените, заедно със старците и момчетата, поведоха надолу товарните коне. Блейз намери Хейзард на около миля по-надолу да насича на парчета една тлъста женска. Разгорещен под жарките лъчи на слънцето, той режеше месото с точни и силни движения. Ръцете му за пореден път привлякоха вниманието на Блейз със своята грациозност и мощ. Няколко солидни порции месо вече бяха наредени върху одраната кожа.
— Това вероятно ще ми отнеме доста време — промърмори той, оставяйки още едно голямо парче месо върху кожата. — Ако предпочиташ, можеш да се прибереш в лагера.
— Колко още ще трябва да нарежеш?
— Застрелях пет, но чичовците ми ще се погрижат за три от тях. — Хейзард погледна към слънцето. — Работата ще ми отнеме поне още два часа. — Слънцето печеше безмилостно, вече почти достигнало връхната си точка. Ловният му кон дишаше тежко. Изпотеното тяло на Хейзард, прикрито само от препаската, блестеше на слънцето.
— Защо не отидеш някъде на сянка? — предложи той и духна един кичур коса от очите си.
— Слънцето не ми пречи — отвърна Блейз и скочи от Пета.
Хейзард я огледа. Тя нямаше нищо на главата си, ръцете и краката й също бяха незащитени.
— Висшето общество на Бостън едва ли ще одобри загара ти.
— Няма да се връщам там, тъй че мога да почернея колкото поискам.
Хейзард не отговори и продължи да разрязва месото със сигурност, придобита от предходните ловувания на бизони. Единственото нещо, което го вълнуваше, беше удоволствието от мисълта за нейното оставане.
— Чу ли ме? — попита Блейз, крачейки надолу по отъпканата трева.
Тогава ножът му спря. Леко обърнат към нея, той я изгледа изпод тъмните си клепки.
— Ами ако баща ти има други планове, или пък майка ти, или Янси Страхан?
— Ти искаш ли да се върна в Бостън? — Тя зачака отговора, затаила дъх.
Очите му не трепнаха.
— Знаеш, че нямам право да мисля за това, какво искам аз. Трябва да се грижа за своя народ.
Това не беше отговорът, който бе желала да чуе, но пък и не беше отрицателен. Тя пое отново въздух.
— А като се изключат тези проблеми? — импулсивно настоя тя, с неочаквано плах глас, тъй като никога в задоволения си живот не бе искала нещо друго толкова силно.
— Ако не броим тези проблеми, то не трябва да броим и останалия свят, биа — каза тихо той, разсичайки безцелно земята с върха на ножа си.
— Да речем, че това е възможно.
— Свят на мечтите. — Той й се усмихна топло. — Това ли имаш предвид?
— Да. Тогава какво? Кажи, Хейзард, тогава какво? — настоя тя.
— Тогава, сладко котенце — каза той меко, — бих искал да останеш с мен. Не бих могъл да си представя живота си в този свят на мечтите без теб.
— Ще стане — отвърна щастливо Блейз с необорим оптимизъм. — Само почакай и ще видиш.
— Както винаги е ставало при закриляната мис Брадок, нали? — подхвърли меко Хейзард.
— Точно така — пламенно се съгласи Блейз и се спусна към Хейзард като ураган от щастие и ресни. Тя го събори по гръб върху проснатото животно и го разцелува страстно, без да я е грижа за останалите, осъзнавайки само, че за нея той е всичко на света.
Неговата реакция беше също така невъздържана — той притисна тялото й към себе си и отвърна на целувките й. Смеейки се на глас, те се затъркаляха като играещи си котета, а свежият аромат на утъпканата трева изпълваше ноздрите им.
— Ти си едно апетитно усложнение — прошепна й Хейзард след доста време, останал почти без дъх, — Но…
— Но какво? — попита тя леко задъхана от разиграната схватка.
— Но мравките ще изядат двата бизона, които аз трябваше да нарежа.
— Наистина ли? — прошепна игриво Блейз.
— Честна дума. Какво ще кажеш да се уговорим за след…
— Час?
Хейзард хвърли един бърз поглед към двете животни, които трябваше да довърши.
— Нека бъдат два и аз ще ти покажа едно потайно езерце с мъхести брегове, недалеч оттук.
— Дадено — каза тя с широка усмивка. — Нека да ти помогна.
Хейзард се отдръпна и каза троснато:
— Ако ти ми помагаш, часовете ще станат три.
— И пръстчето няма да си мръдна — съгласи се тя бързо.
Хейзард постави нов рекорд при одирането на втория бизон.
ГЛАВА 26
Те яздиха, докато стигнаха до едно място, където теренът се променяше рязко, и вълнистото, обрасло с трева планинско поле се пресичаше от дълбока пропаст, на чийто ръб се извисяваше като кула странна, отвесна скала. Едва разтоварили конете, Хейзард и Блейз усетиха прохладата, идваща от гъсто обраслия с растителност склон и провесилите се над пропастта дървета.
— Чакай — каза Хейзард и поведе мустангите през мрачния див гъсталак, а след това се върна за Блейз.
Пътечката се спускаше рязко надолу и потъваше след около двадесет стъпки в пищната растителност, където тишината беше истинска благодатна. Слънчевата светлина си проправяше път на златни снопове през разстлалото се над главите им зелено покривало. Те се промъкваха тихо през смълчаната, диво избуяла растителност, а разцъфналите горски цветя и зеленовърхият бъз изпълваха ноздрите им с прекрасен аромат. Хванал я за ръка, Хейзард с усмивка преведе Блейз през това странно място, след това отмести встрани един отрупан сливов клон й я подкани да мине пред него.
Блейз се оказа на една малка зелена поляна, окичена с лютичета и храсти от диви рози. Тя представляваше долчинка, с изглед на юг, оградена от огромни, извисяващи се букове и тополи — един разкошен малък рай. Две черешови дървета оформяха входа към широко, чисто езеро, което стигаше в източна посока до грубата, покрита с мъх плоча на една скала. Горски птици се надпяваха над главите им. Всичко бе красиво и неповторимо като скъпоценен камък.
— Искаш ли да поплуваш? — попита Хейзард. — Аз ще се измия, освен ако видът на кръвта те възбужда. — Покритото му с капчици пот бронзово тяло, прикрито единствено от препаска, бе изцапано с бизонска кръв.
— Ние, младите момичета от Бостън, също сме били научени — отвърна шеговито Блейз, а очите й проблеснаха, — че трябва да помолим мъжа първо да измие от тялото си кръвта от дрането на някое животно, преди да се любим с него. Това е правило номер две.
— Кое е тогава правило номер едно — провлачи саркастично той — в този ваш етикет?
— Свалете си първо роклята, в случай че вашият партньор не е изпълнил правило номер две — отвърна
