— Добре де, но няма нужда да… Ще престанеш ли с това? Теслин? — Едва успя да си издърпа ръцете.
— Искам да престанат да ме дразнят, Играчко — каза Тюон, докато той се обръщаше към Джолайн. От всяка друга това щеше да прозвучи като каприз. От устата на смуглата женичка прозвуча настойчиво.
— Смятам, че след всичко това ще се съгласят — сухо отвърна той. Но Джолайн го гледаше право в очите, вирнала упорито брадичка. — Ще се съгласите, нали?
Зелената не отвърна нищо.
— Аз съм съгласна — бързо отвърна Теслин. — Всички сме съгласни.
— Да, всички сме съгласни — добави Едесина.
Джолайн го гледаше мълчаливо и упорито и Мат въздъхна.
— Мога да оставя Миличкото да те задържи няколко дни, докато премислиш. — Нашийникът на Джолайн щракна в шепите му. — Но няма да го направя.
Без да откъсва очи от неговите, тя опипа гърлото си, все едно да се увери, че нашийника го няма.
— Би ли ми станал Стражник? — И се изсмя тихо. — Няма нужда да ме гледаш така. Дори да поисках да те обвържа въпреки волята ти, не бих могла, докато имаш този тер-анреал. Съгласна съм, господин Каутон. Може да ни струва най-големия шанс да спрем сеанчанците, но повече няма да притеснявам… Миличкото.
Тюон изсъска като попарена котка и Мат отново въздъхна. С едната взело, с другата — дало.
Част от нощта изкара, като правеше това, което мразеше най-много на света. Да работи. Копаеше дълбока дупка, за да зарови трите ай-дама. Сам се зае да го свърши, защото — изненадващо — Джолайн ги поиска. Нали бяха тер-анреали, в края на краищата, и Бялата кула трябваше да ги проучи. Можеше и да е така, но Кулата просто трябваше да си намери ай-дам другаде. Беше съвсем сигурен, че никой от Червените ръце няма да й ги предаде, ако той им каже да ги заровят, но все пак нямаше да рискува отново да се появят и да му създадат още неприятности. Преди да изкопаят дупката до коленете, заваля студен проливен дъжд, и когато приключи, беше прогизнал и окалян до кръста. Страхотен край на една страхотна нощ — заровете продължаваха да подскачат из черепа му.
Глава 10
Село в Шиота
Следващият ден донесе облекчение. Или поне така изглеждаше в началото. Тюон, в синя копринена рокля за езда, пристегната с широк кожен колан, не само че яздеше до него, щом позорище-то бавно се затътри на север, но зашава с пръсти на Селусия, щом тя понечи да вклини сивия си кон между двамата. Селусия сама си беше намерила кон по някакъв начин — хубаво животно, което не можеше да се мери с Пипс или Акеин, но все пак бе доста по-добро от пъстро-кафявия. Синеоката жена, днес със зелена забрадка под качулката, подкара от другата страна на Тюон и в неиздаването на никакво чувство лицето й спокойно можеше да мине за айезседайско. Мат не можа да се сдържи и се ухили. Нека тоя път тя да крие безсилието си. Тъй като нямаха коне, истинските Айез Седай си стояха във фургона. Метвин беше достатъчно далече, на капрата на пурпурния фургон, и не можеше да го подслуша какво си приказва с Тюон. Само няколко тънки облака бяха останали в небето от снощния дъжд и всичко на този свят изглеждаше хубаво. Дори подскачащите в главата му зарове не можеха да го развалят. Е, имаше и лоши моменти, но само моменти.
Преди малко високо във въздуха бе литнало ято гарвани — десетина едри черни птици. Летяха бързо, без да се отклоняват от посоката си, но той все пак ги проследи с очи чак докато не се смалиха на точици и не изчезнаха. Това не можеше да развали деня. Поне за него. Може би за някой по на север.
— Видя ли някаква поличба в тях, Играчко? — попита Тюон. Беше толкова изящна в седлото, колкото във всичко друго, което вършеше. Не помнеше да я е виждал непохватна в каквото и да било. — Повечето поличби, свързани с гарвани, които знам, са като кацнат на нечий покрив или ако грачат рано призори или привечер.
— Може да са шпиони на Тъмния — отвърна той. — Понякога. Враните също. И плъховете. Не не спряха да ни погледнат, тъй ченяма за какво да се тревожим.
Тя прокара ръката си в зелената ръкавица по главата, въздъхна и придърпа качулката.
— Играчко, Играчко. В колко детски приказки вярваш? Да не би да вярваш, че ако спиш на Хълма на Стария Хоб по пълнолуние, змиите ще ти дадат верни отговори на три въпроса, или че лисици крадат хорски кожи и изсмукват изяденото, тъй че да умреш от глад, макар и си си натъпкал тумбака?
Той все пак успя да се усмихне.
— Май не съм чувал за тия неща.
Но дори да придаде безгрижие на гласа си му струваше усилие. Каква бе възможността да спомене точно за змии, даващи верни отговори, нещо, което Делфините го бяха направили в известен смисъл, и то едновременно с лисици, крадящи кожи? Убеден беше, че Еелфини-те го правеха — и че се обличаха с тях. Но това, което го накара да потръпне, беше „Старият Хоб“. Другото можеше просто да е тавиренс-твото, усукващо света около него. В Шандале, земята, в която се бил родил Артур Ястребовото крило обаче, Стария Хоб, Кайсен Хоб, бе поредното име за Тъмния. Делфините, както и Еелфините, със сигурност заслужаваха да са свързани с Тъмния, но специално той не държеше да мисли за това, след като сам беше свързан с проклетите лисици. А дали и със змиите? Дори възможността за това бе достатъчна, за да му се свие стомахът.
Все пак беше приятна езда, денят се стопляше с издигащото се слънце, макар изобщо да не можеше да се нарече топъл. Той пожонг-лира с шест цветни дървени топки, а Тюон се разсмя и изпляска с ръце, и имаше защо. Този подвиг бе впечатлил жонгльора, от който ги купи, а при езда беше още по-трудно. Каза няколко шеги, които я накараха да се разсмее, и една, която я накара да завърти очи и двете със Селусия да си зашават с пръсти. Май не й допадаха шеги за слугини в гостилници. Иначе шегичката изобщо не беше пиперлива. Мат не беше глупак. Но съжали, че Тюон не се разсмя. Смехът й беше великолепен, топъл и волен. Говориха си за коне и поспориха за различни начини да се дресират инатливи животни. В тази хубава главица се таяха някои странни идеи, например че можело да укротиш буен кон, като го гризнеш по ухото! По-скоро му прозвуча като да хвърлиш искра в купа сухо сено. А изобщо не беше чувала, че можеш да укротиш кон, като му тананикаш тихичко, и нямаше да повярва, че баща му го е научил на това, освен ако не й го демонстрира.
— Добре де, не мога да го демонстрирам, като няма кон за укротя-ване, нали? — отвърна Мат, а тя пак завъртя очи. Селусия — също.
Никаква разгорещеност обаче нямаше в този спор, нито гняв, а просто дух. У Тюон имаше толкова дух, колкото можеше да се побере в толкова дребна женичка. Мълчанията й бяха това, което леко попарваше деня, и то повече от змиите и лисиците. Те все едно бяха много далече и нищо не можеше да се направи. А тя беше тук, до него, и с нея имаше да оправя много неща. Изобщо не му намекна за случилото се с трите Айез Седай или за самите Сестри. Изобщо не намекна за неговия тер-анреал, нито за това, че каквото и да се беше опитала да му направи със сплита на Теслин или Джолайн, не беше успяла. Предната нощ все едно че беше някакъв сън.
Сетале беше казала, че е като пълководец, обмислящ сражение. Опитна беше в интригите и в преструвките от дете, според Егеанин. И всичко това бе насочено право срещу него. Но с каква цел? Със сигур-ност не можеше да е някаква форма на ухажване на сеанчанската Кръв. Егеанин не знаеше много по въпроса, но със сигурност не беше това. Мат познаваше Тюон от няколко недели, беше я отвлякъл, тя го наричаше „Играчко“, беше се опитала да го купи и само някой праз-ноглав глупак можеше да усуче всичко това във влюбеност на жена. При което оставаше само някаква много сложна схема за отмъщение заради… заради Светлината само знаеше какво. Беше заплашила, че ще го направи виночерпец. Това означаваше да’ковале според Егеанин, макар че тя само изсумтя, като й го каза. Виночерпците ги избираха по красота, а според Егеанин той не беше никакъв красавец. Е, според него — също, само че нямаше да го признае пред никого. Доста жени се бяха възхищавали на лицето му. Нищо не говореше, че Тюон не може да довърши брачната церемония само за да го накара да си помисли, че е свободен и в безопасност, а после да заповяда да го екзекутират. С жените никога не беше просто, но в сравнение с Тюон отношенията му с другите приличаха на детска игра.
Дълго не видяха и една ферма, но около два часа след като слънцето прехвърли зенита, стигнаха до
