Гадателката

вратата.

Мушна внушителния пистолет в джоба на вратата до себе си и опря острието на ножа в чатала ми, след което каза:

— Карай.

От всяка малка дупка в настилката на паркинга зависеше дали ще бъда кастриран.

Качихме се на ниските хълмове край летището. Нищо че наоколо преминаваха автомобили и самолети, мястото все пак беше усамотено и зловещо. Дърветата тук бяха поразени от киселинните дъждове, резултат от работата на големите мини за никелова руда на север, така че пътят се катереше през пейзаж от ошмулени борове, зад които светеше луната.

Спрях колата по нареждане на Саша. Вдясно от себе си, през облака от индустриални газове, забелязах светлините на летището на двадесетина километра от нас, сградата на терминала и синия неонов надпис над нея, контролната кула и дългите паралелни линии от лампи, които обозначаваха двете основни писти.

В подобни моменти няма да си мислите за неизбежната смърт, приятели. Ще си мислите за живота. Ще си представите как колона от военни машини спира при вас, за да попитат по кой път да продължат; или пък патрулна кола с милиционери, решили да проверят дали случайно не сте закъсали с колата; ще си представите даже Аби и Дронски или пък Пински и Данилова… че някой ще дойде неочаквано и без предупреждение. Изобщо не е задължително бляновете ви да са осъществими.

— Слизай — заповяда Саша и отвори вратата до себе си.

Във всичките наръчници по самоотбрана, които бях принуден да прочета, се изтъкваше необходимостта да си осигуриш позиционно предимство, преди да направиш опит за обезоръжаване. В колата движенията ми, както и обсегът бяха ограничени. Оставаше ми само един вариант от учебниците и аз го приложих.

Изкрещях като полудял.

Изненадата му ми даде две секунди време. Ударих го с лакът в ребрата. С дясната ръка измъкнах ножа от отпуснатите му пръсти и докато посягаше за магнума, забих острието дълбоко в рамото му.

Оказа се по-пъргав, отколкото предполагах. Търкулна се навън от колата, преди да успея да го спра. Скочи бързо на крака и ме погледна за миг с искрящи от злоба и изненада очи, след което посегна към забития в рамото му нож.

Само че аз вече бях взел пистолета.

Докато отварях вратата, той тръгна заднишком към гората. Насочих магнума. Вдигна за момент ръце, а после се обърна и побягна.

С такъв голям пистолет е излишно да се прицелваш. Вдигнах цевта нагоре.

— Ти уби жена ми — изкрещях в мрака. Вече бях забравил за хладнокръвната педантичност. — Ти уби моята прекрасна жена.

Зърнах го за миг, когато попадна под промъкнал се в гората сноп лунна светлина. Стрелях три или четири пъти. Отново го мярнах само за секунда. Размахваше ръце като вятърна мелница и криволичеше между сухите дървета.

55.

Горещина, цигарен дим, крясъци… Атмосферата в преброителната зала напомняше не толкова за Данте, колкото за холивудския мюзикъл от четиридесетте години „Адът се продъни“. Стотици хора се бяха скупчили около масите за преброяване. Журналисти с камери се бяха покатерили по всички възможни места, за да могат да заснемат решаващото, както всички знаеха, преброяване на бюлетините от секцията на стадиона, когато пристигнат.

Пробих си път през фоайето. Човек от екипа на Баданова ме спря пред стълбището към кабинетите на горния етаж — млад и дебел мъж с лъснало от пот чело. Казваше се Воронов и отговаряше за връзките с обществеността.

— Няма я горе — каза той с отчаян глас. — Не е в кабинета си.

— А къде е?

— Никой не я е виждал от близо два часа. Не е изключено тя да е печелившият кандидат, за бога, а е изчезнала!

— Търсихте ли я в апартамента й в Градския съвет?

— Не е там.

— А в щаба на кампанията й?

— Защо ще ходи там, за бога? Действието се развива тук. Господи, осъзнавате ли, че всички медии в града са дошли. Нищо чудно да се наложи да я обявим за новия губернатор на празен подиум. Ще ни изпият кръвта, казвам ви.

— Погледнете на проблема от другата му страна — казах аз. — Може би е решила, че е изгубила.

Вторачи се в мен така, сякаш току-що съм отровил котката му.

— Вие на чия страна сте? — изръмжа той.

— И това е възможно — отвърнах кротко. — Не е изключено да е решила, че не си заслужава да стои тук.

Той се усмихна нервно, показвайки стърчащите си зъби, с тайната надежда, че съм се пошегувал. После каза:

— Още не са донесени бюлетините от стадиона.

— Те ще наклонят везните — съгласих се аз. — На едната или другата страна.

Качих се по стълбището. Двамата въоръжени пазачи на Рой ме пропуснаха. Той лежеше на дивана и си разменяше ласки с млада брюнетка с къса поличка на мажоретка и тениска без ръкави с цветовете на американското знаме. Дългите й крака завършваха с червени обувки с високи токчета. На облегалката на дивана до нея стърчеше шапка цилиндър в стил „Чичо Сам“. Екранът на телевизора показваше сцени в края на мач с посърналите физиономии на футболистите от „Динамо“ — Мурманск, които играеха с много силен италиански отбор. Не беше нужно да питам за резултата.

Брюнетката се отдръпна от Рой и ме изгледа така, сякаш бях опропастил големия й шанс на приемния изпит за живота. Вероятно си беше точно така.

— Слушай, Рой — казах аз. — Трябва да ти съобщя нещо.

— Със сигурност може да почака. — Усмивката на Рой беше дружелюбна. — Бюлетините от стадиона ще пристигнат всеки момент. — Протегна ръка към брюнетката. — След двадесет минути ще бъда губернатор на Кола…

— И това е възможно — казах аз. Тези думи бяха на път да се превърнат в моята мантра за тази вечер.

— Сигурно е — поправи ме той. — Това е Белинда. Работи в екипа ми за връзки с обществеността. Била е важна фигура в изборите за кмет на Лае Вегас. Смятам тя да ми връчи писмото за възлагане на губернаторски правомощия след обявяването на резултатите.

— С тези дрехи?

— Те са символ — поясни Рой. — Двамата олицетворяваме американско-руското сътрудничество и приятелство. И необходимостта от още помощ. Кока-Кола.

— Рой, трябва да ти кажа нещо… Нещо, което изобщо не може да чака.

— Не се увличай с мелодрамите.

— Мисля, че ще загубиш.

Той придърпа Белинда до себе си и бръкна под тениската й. Знамето се нагъна.

— „Аз съм янки…“ — затананика под носа си Рой. — „Янки дудъл, победи или умри…“ — Но не отместваше от мен пронизващия си поглед И стисна гърдата на момичето толкова силно, че то трепна от болка. — Да загубя? — изръмжа той към мен. — Какво е това, което ти знаеш, а аз не?

— Смятам, че сигурно ще загубиш — отвърнах предпазливо, — защото някой е откраднал тридесет хиляди бюлетини от стадиона.

Лицето му изведнъж се вкамени.

— Истина ли е това? — Облегна се назад и измъкна ръката си от деколтето на Белинда.

— Истина е.