Гадателката

— Абсолютно сигурен ли си?

Преглътнах трудно и отговорих:

— Сигурен съм.

Той извърна лице към Белинда и й нареди:

— Излизай. Тук вече няма място за жени.

Тя изприпка на осемсантиметровите си токчета. Останах с впечатлението, че за нея участието й в политиката се състоеше от безкрайна серия бързи излизания.

Рой стана на крака. Изражението му вещаеше истинска буря. И очите му. Никога не се бях замислял за това, но като се изключи необяснимият зелен цвят, човек би казал, че те са азиатски тип. Генетично наследство от Чингис хан и неговата Златна орда. — Нима искаш да ми кажеш, Костя — изрече той със заплашително сдържан глас, — че ти си откраднал от стадиона тридесет хиляди от подадените за мен бюлетини?

— Поръчах да ги откраднат — признах си. — В полза на госпожа Баданова.

— Приятели сме от деца — изкрещя той. — Що за приятел си ти бе, твойта мамка? — Нахвърли се върху мен като приведено разярено биче и ме удари с рамо в областта на слънчевия сплит. Чух как въздухът от дробовете ми излиза и се блъснах гърбом в стената. Възможно е за част от секундата да съм загубил съзнание.

Когато отворих очи, видях, че бе отстъпил крачка назад и замахваше с десния си юмрук към главата ми. Реагирах по естествения начин. Вдигнах лявата си ръка и парирах удара му, но непоносима болка ме сряза от китката, вече наранена от Саша Руп, до рамото. Изкрещях.

Когато отпуснах гарда, той ме удари с другата ръка. Следващият удар, който щеше да ме повали на земята, бе възпрян по средата на замаха, защото вратата се отвори. В рамката й се появи широкоплещест охранител с вдигнати във въздуха юмруци, който явно се опитваше да разгадае какво става.

— Разкарай се — изръмжа му Рой. — Проблемът е личен, между стари приятели.

Вратата се затвори шумно.

— Откраднал си бюлетините ми, копеле гадно!

Можех да приема тези думи за подарена ябълка или шоколад, ако не беше ритникът, който ги съпроводи. Злобно прицелен между краката. Успях да го отклоня само частично с коляно.

В същата секунда, в която болката ме накара да се превия напред със зейнала уста, го видях, че се извръща към чекмеджето на бюрото.

Когато успях да надигна глава, той държеше малка, обвита в кожа палка. „Едно от оръдията на труда“ — мина ми през ума.

Предприех контраатака. Единственото ми предимство пред Рой е, че съм много по-висок Дължината на ръцете ми е достатъчна да го държи на безопасно разстояние. Прицелих се и го ударих със здравата си ръка.

Викът му съвпадна с глухия рев, повод за който беше поредният отбелязан от италианците гол. Странното бе, че и двамата извърнахме глави към телевизора, за да видим повторението. Само че Рой пръв се върна в реалността. Налетя с вдигната палка и стигна до мен в момента, в който се наведох и се търкулнах на пода, за да избегна удара. Миг по-късно неговите осемдесет килограма тупнаха върху мен.

Палката се вдигна и аз успях да задържа ръката му за няколко жизненоважни секунди.

— Опитвам се да ти кажа, тъпо говедо, че имам намерение да ти върна бюлетините.

Той отпусна палката. Лицето му беше яркочервено, а по челото му се стичаше пот. Устата му увисна отворена.

— Разбира се, че е така, мамка ти. Сигурен съм. Иначе нямаше да ми кажеш.

Дишахме тежко като хипопотами, проснати един върху друг, когато Паско отвори рязко вратата.

— Ей сега изсипаха урните от стадиона — изкрещя той с прегракнал от паника глас. — Най-ниската активност в целия град. Не ни достигат трийсет или четирийсет хиляди гласа. Невъзможно е да спечелиш!

Рой вдигна глава. Белинда, внушителна като статуя с високите си токчета, стоеше зад Паско.

— Господи — каза тя, когато ни видя. — Исусе Христе!

Рой ме отблъсна от себе си и затвори вратата с ритник.

— Ти имаше намерение да ми ги върнеш, Костя. Кога? — Дишането му беше шумно.

— Първо искам да се закълнеш пред мен, Рой, че нямаш нищо общо с похищаването на Наталия. Нищо общо.

Той ме погледна и долната му устна провисна.

— Нима ме обвиняваш в нещо такова, Костя?

— Сблъсквал съм се с някои неща в миналото, Рой.

— Съображенията, засягащи сигурността на държавата, са нещо друго. Но никога не бих постъпил така с жената на приятел. Не и с твоята жена, Костя. Не вярвам, че допускаш такова нещо.

Помислих си, че ей сега ще се разплаче. Той поклати глава:

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен. — Погледнах го втрещен. Беше забравил за бюлетините от стадиона. — Костя. Аз да постъпя така с теб? — Поклати глава недвусмислено. — И все пак, какво общо има това с моите бюлетини?

Подпрях се на лакът.

— Дай ми няколко секунди да се обадя по телефона. Все още мога да ти върна бюлетините. — Замълчах за момент. — Стига да не забравиш, че един добър жест предполага друг.

Той избърса сълзите от очите си и се ухили.

— Първо на първо ти открадна бюлетините ми, мамка ти. Грабвай телефона и ми ги върни. После ще разговаряме за услуги.

Седяхме в кабинета на Баданова. Постоянно бършех носа си, който не преставаше да кърви. Лампите бяха запалени, въпреки че изгревът бе озарил небето навън. Аби седеше зад бюрото на Баданова; Дронски, оставил патерицата си подпряна на стената, беше от дясната ми страна, на стол от хромирани тръби с черна кожена тапицерия. Не мога да отрека, приятели, че тайничко се чувствах победител. Бях изхвърлен от работата по разследването на случая, но именно аз открих връзката между Саша и подземието на клиниката. Именно аз установих, че старата връзка от армията между Саша и генерала от военновъздушните сили Баданов е била заменена от връзката между Саша и Баданова. Вероятно не чак толкова дейна. Но никой от нас не подозираше за съществуването й до момента, в който бях издърпан в мерцедеса с опрян в скулата „Магнум 44“.

— Съобщението се получи преди около половин час — каза Дронски. — Дежурният в една отдалечена метеорологична станция в планината видял луксозна кола в гората и чул няколко изстрела. Може би пет според него. Малко преди тях забелязал бял мерцедес. От милицията изпратили патрулна група, която открила много кръв.

— Но не и труп?

— Не. Но са водели лекар с тях, който казал, че човек, изгубил толкова много кръв, ще умре, ако не постъпи в болница още тази нощ.

Видях как Аби се навежда към най-долното чекмедже и наднича над плота на бюрото.

— Ти какво мислиш? — попита ме тя.

Какво мислех ли? Мислех си за черните очи на Саша, събрани на точка от страх, когато разбра, че съм решил да го убия. Мислех си за онези малки и безпомощни длани, протегнати разтворени към мен, сякаш можеха да спрат куршумите. Но нима е оцелял? Бяха намерили кръв в тъмната гора, но не и труп.

— Мисля, че няма да стигне далече — отвърнах.

— Разпространихме данните до всички управления на милицията и поискахме специална проверка в болниците.

— Не забравяйте Лука — добавих. — Ще го доведете ли за разпит?

— Разбира се — потвърди Аби с енергично кимване. — Пински вече замина към хангарите с едно отделение.

— Кажете на Пински да не използва сила срещу него.