нощта, но ми се налага да ви попитам за някои неща. — Чух няколко сънени изпъшквания, докато се разбуждаше. Чух я да кашля. Изпитах ужас, че ще затвори телефона, че е забравила кой съм. — Обажда се Константин Вадим — продължих отчаяно. — Бях в дома ви на приема в събота.
— Константин… — Гласът й прозвуча приятелски. — За въпроси ли споменахте? За какво става дума?
Разказах й набързо какво се бе случило и че е изключително важно да науча дори най-дребната подробност около повикването на Наталия по пейджъра, която би могла да ми даде.
— Елате тук по най-бързия начин — каза тя без колебание. — Ще уведомя дежурния старшина долу да ви чака.
Минах по същия път, по който бях минал и онази нощ, паркирах на същото място и неволно погледнах към основата на ниската ограда, откъдето бе изникнал старецът, сочейки Наталия с мръсния си пръст. Нарече я Йезавел… Потръпнах. Старшината ми махна да отида при него и ме пусна в топлото фоайе. Минах покрай него с кратко кимване и отидох при специалния асансьор. Четири часът сутринта, а губернатора го няма. В огледално лъскавата алуминиева стена на асансьора видях, че докато се протягаше да натисне ненадписания бутон, на лицето му е кацнала селяндурска похотлива усмивка.
Госпожа Баданова беше облечена в тъмносин халат. Бе сресала косата си, но не си беше сложила грим. Когато излязох от асансьора, тя ме притисна в силна прегръдка.
— Горкият Константин. Това е ужасно. — Тя беше първият човек, с когото разговарях след изчезването на Наталия, който изразяваше категоричното си съгласие, че се е случило нещо крайно смущаващо, ето защо изпитах дълбока благодарност към нея.
На малката масичка имаше кафе и тя започна да налива, говорейки:
— Това, което искате от мен, е точно описание на онези няколко секунди, когато Наталия получи съобщението.
— До най-малката подробност, колкото и банална…
— Добре. — Донесе кафе за двама ни, постави моето на масичката пред мен и седна на фотьойл от резбован абанос с инкрустации отсреща. — Вие и съпругът ми бяхте в библиотеката. Наталия тъкмо бе успяла да се измъкне от онзи дебел развратник, кмета Осопов.
— Често се сблъсква с него на заседания в управителния съвет на „Лермонтов“. Съвсем открито й бе предложил повишение срещу една седмица в Хелзинки.
— Дайте малко време на съпруга ми, Константин, и ще изхвърлим хората като Осопов на улицата.
— С кого разговаряше тя, когато получи съобщението за спешен случай?
— Беше дошла в другия край на салона, за да побъбри с мен. До този момент реално не бяхме разговаряли и аз веднага й обърнах внимание.
— За какво си приказвахте?
— За задълженията ми на губернаторска съпруга, за нейната работа. Посмяхме се малко на тема мъже. От запознанството с нея най-приятно впечатление ми направи абсолютната й непринуденост и липса на суетност въпреки нейната изключително красива външност. Докато аз, когато бях младо момиче, може да ви се види трудно за вярване, Константин, бях необикновено привлекателно маце…
— Изобщо не ми е толкова трудно да го повярвам.
— Ласкател. — Махна пренебрежително със свободната си ръка. — Това, което искам да кажа, е, че
— Къде бяхте седнали?
— Стояхме прави. — Извърна се. — Ей там, до вратата. — Замълча намръщена. — Смеехме се. Тъкмо ни бяха донесли бренди. Сервитьорът едва се беше отдалечил, когато чух приглушено, съвсем тихо звънене от чантата на Наталия.
— Тя как реагира?
Замисли се за секунда.
— Много спокойно. Без никаква изненада.
Нужно ми беше малко време да асимилирам отговора. Госпожа Баданова остави чашата си и побърза да добави:
— Не казвам, че го очакваше.
— Разбирам… — Не ме оставяше на мира споменът за думите на старицата в палатката, за заплахата от неприятности, за намека, ако трябва да съм честен, за наличието на друг мъж. — Продължавайте, моля ви.
— Всъщност… Като се замисля… — Госпожа Баданова стана и отиде до прозореца. — Като се замисля, бих казала, че тя не очакваше обаждане. — Обърна се с лице към мен. — Но предполагам, че при естеството на нейната работа повикванията през нощта не са рядкост.
— Никак даже.
— Бих пийнала нещо. Какво ще кажете за чашка бренди?
Благодарих й и продължих с въпросите:
— Та тя си отвори чантата и извади пейджъра?
Кимна утвърдително, докато наливаше бренди от бутилка с посребрено гърло.
— Каза ли нещо?
Прекоси целия салон с двете чаши в ръце.
— Не… Струва ми се, че просто повдигна рамене. Нали разбирате, нещо като извинение и ме попита може ли да отиде някъде, където да бъде сама. Заведох я в спалнята си и оттам тя се обади по телефона.
— От вашия телефон ли?
— Не. Мисля, че носеше мобилен телефон в чантата си.
— Но не е била потърсена направо по мобилния й телефон?
— Не, категорично беше пейджърът. Това важно ли е?
Поех дълбоко дъх и обясних бавно:
— Пейджърът на Наталия е от онези нови американски машинки, които можеш да програмираш да ти покажат съобщение в рамките на следващия един час.
— Удобно средство да се отървеш от нежелан посетител?
— Или да убедиш някого, че те търсят по служба.
— Искате да кажете, че е възможно да не е имало спешно повикване. Че Наталия сама си е изпратила съобщението.
Призля ми от тази мисъл. Ако го беше направила, причината е била единствено да се измъкне от приема. От мен. „Йезавел!“ — беше я нарекъл старият клошар. Господи, какви мисли ми минаваха!
— Не — казах. — Не виждам причина да направи това. И във всеки случай то не обяснява защо още не се е върнала.
Разделих се с госпожа Баданова няколко минути по-късно. Отново ме прегърна импозантно, като този път придърпа главата ми върху рамото си. Мисля, че причината за това беше да прикрие напиращите, в очите й сълзи.
6.
Седях в колата и падащият сняг сипеше пелени от страхове около мен.
Представих си как качват Наталия във фургона на линейката поне в дузина варианти. Пребледнялото й лице — абсолютно неподвижно. Как санитарят затръшва вратата и обикаля пред линейката. Как докато той заеме мястото си на предната седалка, линейката вече се е превърнала в катафалка.
И все пак всички тези страхове и цялата болка в известен смисъл бяха само романтично преувеличени терзания. Аз
