— Какви възможности?
— Опитай се да си припомниш последните няколко седмици. Чувстваше ли се някаква промяна в Наталия? Струваше ли ти се различна, притеснена за нещо например?
— Напоследък като че ли имаше много работа. Освен в хирургията, тук, постоянно я викаха и на заседания.
— Заседания ли?
— Всевъзможни административни заседания. Наталия е много по-старша от мен. Обикновено нея викат да представлява хирургичното отделение, когато доктор Вебер е на смяна или не се чувства добре, както често се случва напоследък. Но всичко това ти е известно и не ме питаш за него.
Наведох се над празната чаша от чая.
— Не… Това, което се налага да те попитам, Фаня, ми е неприятно. Но така или иначе трябва да задам този въпрос.
Струва ми се, че тя донякъде се досещаше какво ще я попитам, защото видях съвсем ясно как настръхва, готова да защити приятелката си.
— Може би ще си помислиш, че искам от теб да бъдеш нелоялна към Наталия… Обаче се налага да попитам.
Този път ме погледна спокойно, наблюдавайки ме как се чудя къде да се дяна от смущение. Думите, които изрече, бяха смазващо тежки:
— Питаш дали Наталия ходеше с някого.
— Да. — Гласът ми прозвуча неестествено. Свих пресъхналите си устни. — Държа да отбележа… — добавих бавно. — Държа да отбележа, че наличието на друг мъж е само една от хипотезите.
— Имаш ли някакво основание да предполагаш, че е така?
Поколебах се.
— Не. Категорично не.
— Тогава…?
— Ти обикновено работеше с нея в една смяна. Имаше ли нещо такова, Фаня? Нещо, което да те е накарало да си помислиш, че… Срещала ли се е прекалено често с някого?
— Знаеш, че се срещаше прекалено често с всички.
— Мисълта ми е, че ако е имало предпочитан човек, няма начин да не знаеш.
Не успях да прочета нищо на лицето й. Беше мрачно и безизразно.
— Предполагам, че ти е казвала за онзи, който я дебнеше.
— Какво? — Изправих се на стола. — Оплакала ти се е, че някой я дебне?
— Гледаше с насмешка на това. Не ти ли е казвала?
— Не.
— Ами… Знаеш се колко си притеснителен. Особено когато става въпрос за Наталия.
Подпрях се с разтворени длани върху масата пред мен.
— Разкажи ми всичко точно.
— Малко след Коледа тя сподели с мен, че е забелязала някого, който се навъртал около входа на болницата и паркинга.
— Разговарял ли е с нея?
— Не вярвам даже да е могла да му види лицето. Целият е бил забулен. Знаеш какво време ни сполетя тази зима.
— Млад или старец е бил? Скитник? Пияница?
— Нищо не знам, Константин — отвърна тя с леко раздразнение, което ми беше трудно да разбера.
— Подавала ли е Наталия официално оплакване до охраната на „Лермонтов“?
— Не мога да си представя, че Наталия ще направи нещо такова. А ти?
— Кога го е видяла за последен път?
— Просто престана да говори за него. Не си спомням кога. Може би преди месец. Ако изобщо съм си помислила нещо, то е било, че просто е насочил вниманието си към някой друг обект.
Високоговорителят на радиоуредбата изпращя и двамата замълчахме. Сред имената на повиканите хирурзи беше и това на Фаня.
— Трябва да тръгвам. — Тя стана, подпирайки се с длани на масата, и се наведе към мен. — Наистина ли мислиш, че има друг мъж, Костя? Не просто някой жалък мужик, който се навърта около мразовитите паркинги, а любовник?
Погледнах я в очите и казах:
— Не. Естествено, че не. Но разбираш, че трябваше да попитам по задължение.
— Разбира се, че трябваше.
Усмихна се и тръгна.
Младите лекарки с впечатляваща външност са обект на нежелано внимание от страна на какви ли не натрапници. Ето защо за момента съзнателно изключвах мисълта, че Наталия е била причаквана от някого. Приличаше ми на заблуждаваща следа. А имах чувството, че не това притеснява и Фаня.
Проследих я с поглед, докато прекосяваше помещението. На вратата се обърна за миг и ме погледна. Реагирала бе съвсем различно от това, което очаквах и желаех, пренебрегвайки демонстративно предположението ми като абсолютно невъзможно. Фаня беше може би най-близката приятелка на Наталия. Дали знаеше нещо? От лоялност към Наталия ли се държеше така сприхаво, почти враждебно? Станах и насочих зашеметен поглед към влизащите в столовата хора — с дебели шуби, бели престилки, по болнични пижами, със зелените униформи на служители в „Лермонтов“. Това, което ме мъчеше най-много и караше стомаха ми да стои болезнено свит, беше, че фактически в нито един момент Фаня не отрече възможността да съществува любовник.
Излязох през главния вход на „Лермонтов“. Поспрях се за миг, колебаейки се дали да прекося площада и да си купя цигари в някое от кафенетата насреща, когато един мерцедес спря тихо само на няколко метра пред мен. Такива коли имаха директорите на болницата — и вероятно съм си помислил, че е пристигнал някой от тях.
Стъклата на колата бяха тъмни, за да не се вижда кои са пътниците вътре, но от предната врата вече бе излязъл шофьор с внушителна външност. Обърнах по-сериозно внимание на тази поредица от събития едва когато забелязах, че той изминава разстоянието от два-три метра между нас.
— Инспекторе — каза той любезно, — заповядайте вътре, ако обичате.
Е, приятели, в днешна Русия ние не заповядаме в черни лимузини с по-голяма готовност, отколкото във вчерашната Русия. Шофьорът забеляза, че замръзнах на мястото си. Забеляза бързото движение на очите ми — наляво, надясно в търсене на укритие — и каза тихо:
— Един ваш стар приятел иска да ви види, инспекторе.
— Стар приятел. — Поколебах се. Нямах стари приятели, които се возят в такива коли.
— Като деца сте били неразделни, както ми каза той — добави учтиво шофьорът.
Усетих, че потръпвам тревожно. Взрях се в опушеното стъкло на мерцедеса, сякаш можех да надникна зад него само със силата на желанието си. Шофьорът ми посочи задната врата. Пристъпих напред, а той се пресегна и я отвори пред мен.
Вътре, в черен костюм и наметнат с бял копринен шал като чикагски гангстер, седеше Рой Ролкин.
— Влизай, не стой на студа, дяволите да те вземат — каза той с познатия си завален глас. — Предупредих Сергей, че ангелът ти е слаб.
Вмъкнах се на задната седалка и затворих вратата.
— Господи, Рой — казах нервно. — Ако някой разбере, че си в Русия, двайсет и пет години няма да видиш слънцето.
Той ме плесна по гърдите с външната страна на дланта си. А какво толкова ме беше грижа за този човек? Бивш служител на тайната милиция, главорез, новоизлюпен руски бизнесмен, без никакво съмнение един от
— Костя. — Извъртя се тромаво с лице към мен и тежките му лапи ме хванаха за ревера. Беше по-нисък
