от мен с цяла глава, но още от детството си спомнях голямата сила на ръцете му. — Длъжен бях да дойда. Видях съобщението по новините. Бях във Финландия, само на час със самолет дотук. Имаш сериозен проблем.
Колата беше потеглила от „Лермонтов“ и се движеше бавно по улица „Пушкин“. Тук повечето кафенета и бутици бяха в ремонт. Скъпо облечени жени излизаха от скъпи магазини. За момент Рой отклони вниманието си към шаренията и движението.
— Мурманск започва да прилича на западен град — отбеляза. После, след като се отклонихме от „Пушкин“ и поехме по тъмен коридор между високи сгради от шестдесетте години, той измърмори под носа си: — А пък може би не. — Обърна се към мен и ме погледна право в очите със зелените си ириси. — Какво се е случило, Костя? Според това, което ти е известно.
— Според това, което ми е известно ли? — Поклатих глава. — Ей богу, Рой, нямам представа. Всеки път, когато се замисля, ми хрумват нови идеи.
Наведе се напред и натисна нещо, след което се отвори една вратичка. Вътре имаше напитки и той наля водка за двама ни и попита:
— Какво искаш да направя?
Погледнах го с недоумение.
— Нали сме приятели, майка ти стара. Замесен ли е друг мъж в тази история?
Не отговорих.
— Ще му скъсам топките.
Знаех, че говори сериозно. Бързо поклатих отрицателно глава и казах:
— Изчезнала е. В това няма никакво съмнение. Но как е станало… По нейно собствено желание ли… или не, нямам понятие.
— Имам хора, Костя. Тук, в града. Продължават да са на заплата при мен. Намериш ли го, обади ми се.
— Не ме чу добре, Рой. Не съм сигурен дали Наталия не е изчезнала по собствена воля.
— И каква е разликата?
— За мен има разлика.
— Тъп романтик. Слушай, Костя. Ако ти трябват пари, просто си признай. Ако ти трябват хора за каквато и да е цел, само завърти един телефон.
— Благодаря. Благодаря ти, Рой. — Изпих си чашата и я поставих в малкото барче. Колата вече бе обиколила квартала. Пак се движехме по „Пушкин“, обратно към „Лермонтов“. — Предпочитам да сляза тук.
— Много е кофти, че не мога да изляза на открито. Тук има прекалено много дребнави душици, готови веднага да потърсят реванш. Винаги съм си мислел, че никъде не можеш да се напиеш по-добре, отколкото в Мурманск. Няма по-подходящо място за напиване зад полярния кръг. Сигурно е заради чистия, лишен от промишлени замърсявания въздух.
Потръпнах при мисълта за никеловите мини и ръждясващите ядрени подводници в Североморск.
— Самата истина е — настоя той. — Тук е единственото място на света, където не се събуждаш с махмурлук.
— На сутринта след дипломирането ни — напомних му — ти беше толкова махмурлия, че се цани за преводач на онзи американски женски хор от аматьорки, които се бореха за трезвеност.
— Ама това беше така, защото бях готов да убия, само и само да изчукам солистката.
— И направи ли го?
— Не си спомням. — Надигна чашата си. — Мъчеше ме страхотен махмурлук, мамка ти.
Посочих с жест колата, луксозното обзавеждане, шофьора.
— Доколкото виждам, продължаваш да живееш добре и в Будапеща.
— Прекрасен град — каза той. — С прелестни жени. Всяка от тях е графиня, знаеш ли?
Отговорих му, че не знам.
— Слушай, Рой, наистина ли прелетя цялото разстояние дотук, за да видиш дали ми трябва помощ?
— За бога, не започвай да сантименталничиш, Костя. Бях във Финландия. Ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, като ти кажа, че съм тук по работа, тогава да речем, че съм тук по работа. Обаче — изграчи той — се изложих с предположението за никеловата мина в Трелов. Дължа ти извинение за това.
Не отвърнах веднага. Трудно е човек да се почувства благодарен за нещо, направено от него.
— Добре, Рой, благодаря ти, че дойде. Наистина съм ти задължен.
Той се усмихна невинно, а някои биха казали като хищник. С Рой никога не знам кое какво е. Вече спирахме пред „Лермонтов“.
— Ела с мен до летището, стари приятелю — измънка той. — Моята горила ще те докара обратно.
Извърнах поглед към обръснатата глава на шофьора.
— Според моите информатори си получил предложение за работа от губернатора Баданов.
— Паско ли ти каза?
— И той, ако щеш. — Той помириса водката си. — Тази длъжност означава ли, че трябва да пътуваш с Баданов.
— Аз отказах. Защо питаш за пътувания?
— Нашият многоуважаван губернатор има неприятели. Поне така чувам. Както и да е, може би съвсем не отговаря на реалността. — Той изпи до дъно чашата с водката. — Което си е истина, липсваш ми, Костя. Липсват ми скапаните ти морални поучения, които обичаш да ръсиш. Казвам й на графинята, една от любовниците ми, че си голяма терца. Казвал съм й, че ако си футболен съдия, окото няма да ти мигне и ще свириш дузпа
8.
Когато се прибрах в апартамента, аз си пуснах музика. Но дори и абстрактните вариации на Майлс Дейвис се оказаха непоносими. „Не грее слънце във Венеция“ ми се стори нещо нетърпимо. Седях в стаята, не особено голяма, но не и прекалено тясна, и огледах всичко, което Наталия бе направила, за да стане жилището уютно — казанския килим на стената с разкошните шарки с преобладаващо червено, лампите, ниските скромни мебели и огромната картина с Бородинската битка, която бе донесла от апартамента си в Москва.
Седнах на просторния диван и се загледах в завесата от сипещ се сняг зад широкия прозорец. Споменах ли, че си бях отворил една половинка водка? Май че не. Но знаех, че тя ще ми помогне за това, което следваше. Сигурен бях. Така че започвай, Константин. Заеми се с този размисъл. Стисни зъби. Приеми, че е
От това следват две възможности. Наталия е решила импулсивно, на мига, да замине с него.
Колкото и възмутително да прозвучи, и двете възможности глождеха еднакво болезнено съзнанието ми. Наталия в екстаз; Наталия под смъртна заплаха — представата както за едната, така и за другата вероятност беше непоносима.
Започнах от стаята за гости. Претърсвах така, както преди много време ме бяха учили. Търсех като в чужд апартамент. Под килима, в абажурите на лампите, над, под и зад рафтовете… Нямах представа какво търся.
В спалнята прерових всички чекмеджета на шкафовете и гардероба, всичкото й бельо, прегледах тетрадките със записки и календара на тоалетната й масичка.
Разлистих календара — малък, подвързан с кожа бележник. На всяка от страниците му имаше широко червено поле. Повечето от страниците в него не бяха използвани. Но част от листа за събота — деня, в който тя изчезна — беше откъсната. На останалата част имаше напомняща записка да прибере от химическо чистене роклята за приема при губернатора същата вечер.
Докато ровех из дрехите й, се удивих колко малко джобове имат жените и че те дори не са предназначени да се слага нещо в тях. Хвърлях на леглото рокли, панталони, дънки, в които нямаше нищо
